В чекмеджетата на хладилника имаше пресни броколи, чушки, лук и марули, пакет от деликатесен магазин с нарязана пуйка и швейцарско сирене, които според етикетите бяха купени в неделя от бакалия на Лексингтън авеню на няколко преки оттук заедно с продуктите за вечерята. Салатните сосове и подправките в долната част на вратата на хладилника бяха нискокалорични. В шкафовете имаше коктейлни бисквитки, ядки, супи — всички с ниско съдържание на натрий. Алкохолът, както всичко останало, беше най-добрата марка за цената си: „Дюърс“, „Смирноф“, „Танкюри“, „Джак Даниелс“.
Скарпета насочи вниманието си към кошчето за боклук и не се изненада, че е от матирана стомана, така че да не ръждясва и по него да не остават отпечатъци. Капакът се отваряше с педал, за да не пипаш неща, които може да са мръсни. Вътре в белия полиетиленов чувал за боклук лежаха опаковките на пилето за грил и спанака, множество смачкани листове домакинска хартия и зелената опаковка от цветята на масата. Скарпета се запита дали Тери е използвала кухненската ножица, за да отреже излишните седем-осем сантиметра от стеблата, които още бяха завързани с ластик, и след това я е измила и върнала на мястото й в блокчето с кухненски ножове.
В боклука нямаше касова бележка — полицията я беше намерила снощи и тя фигурираше в описа с улики. Тери беше купила цветята вчера сутринта за осем долара и деветдесет и пет цента от местния пазар. Скарпета реши, че доста жалкият малък пролетен букет не е плод на моментно хрумване. Помисли си, че е жалко, когато на човек напълно му липсват спонтанност, творчество и сърце.
Какъв адски начин на живот и колко жалко, че Тери не беше направила нищо по въпроса.
Беше следвала психология. Сигурно е знаела, че тревожното й разстройство може да се лекува. Може би, ако беше избрала този път, това щеше да промени съдбата й. Беше твърде вероятно, макар и непряко, нейните мании да са причина сега в нейния апартамент да има непознати, които да разследват всички страни на човека, който е била, и как е живяла.
Вдясно зад кухнята се намираше малката стая за гости, превърната в кабинет. Вътре имаше само бюро, канцеларски стол, странична масичка за принтер, а в стената се опираха две кантонерки, празни. Скарпета излезе в коридора и погледна към входната врата. Бъргър, Марино и Бентън бяха в хола: проверяваха списъка с улики и обсъждаха важността на малките оранжеви конуси.
— Някой знае ли дали тези кантонерки са били празни, когато е дошла полицията? — попита тя.
Марино прегледа списъка си и отговори:
— Пише, че са взели писма и разни документи. От килера са взели малък шкаф с тези неща.
— Което означава, че от кантонерките не е взето нищо — предположи Скарпета. — Много интересно. Кантонерките са две, а в тях няма нищо. Дори една празна папка. Сякаш никога не са били използвани.
Марино се приближи към нея и попита:
— Има ли прах?
— Можеш да провериш, но Тери и прах са две несъвместими неща. Няма прах, дори прашинка.
Марино влезе в гостната — кабинет и отвори кантонерките. Скарпета забеляза вдлъбнатините, които ботушите му оставяха по дебелия тъмносин мокет. И изведнъж осъзна, че няма други вдлъбнатини, освен тези и оставените от нея, когато бе влязла. Това беше странно. Полицията може да внимава да не оставя отпечатъци на местопрестъплението, но едва ли биха изчеткали мокета, след като са свършили.
— Сякаш снощи никой не е влизал тук — подхвърли тя.
Марино затвори кантонерките.
— Не ми изглежда да е имало нещо тук. Освен ако някой не е избърсал дъната на чекмеджетата. Няма следи от контури на папки. Но ченгетата са влизали тук.
Най-накрая срещна погледа й. Неговият беше предпазлив.
— От списъка с улики излиза, че малката кантонерка е извадена от килера в тази стая. — Той погледна мокета и се намръщи, очевидно забелязал същото като нея. — Да, това е много странно. Бях тук тази сутрин. Куфарите й — той посочи — също бяха в този килер.
Той го отвори. Вътре на пръта за закачалки висяха завеси в пликове от химическо чистене. На пода имаше още спретнато подреден багаж. Всяка негова стъпка сплескваше дебелия мокет.
— Обаче изглежда така, сякаш никой не е влизал тук или че някой е дошъл и е изчеткал мокета.
— Не знам. — Скарпета поклати глава. — Но ти казваш, че от снощи в този апартамент не е влизал никой, с изключение на теб, а ти си идвал днес.