— Нямам спомен някой да ме е снимал, докато съм била там, иначе щях да се сетя сутринта, когато видях снимката.
— Когато я погледнеш пак, ще я видиш допълнена с плот и екран за изображенията от охранителните камери. Може би ще успееш да разбереш къде е стояло лицето. Може това да ти подскаже нещо.
— Трябва да е било откъм някоя маса за аутопсии. В залата има три, така че може да е имало още някого за друг случай. Обещавам, че ще помисля внимателно за това, но не сега.
Всичко, за което можеше да мисли сега, бе да говори отново с Оскар и да му каже, че книгата не е тук. Можеше да си представи отговора му: „Те са намерили компактдиска“. Това щеше да обясни нишката откъм външната част на вратата. „Те са го взели“. Това щеше да каже. Тя не беше споменавала книгата и скрития в нея компактдиск на Моралес или Бентън. Не можеше да им каже, че книгата и дискът са тук, и не можеше да им каже, че ги няма. Тя беше лекарката на Оскар Бейн. Онова, което се беше случило между тях, оставаше поверително в разумни граници.
— Имаш ли нещо за писане? — попита Луси. — Ще ти продиктувам телефоните на доктор Елизабет Стюарт. Това е дерматоложката.
— Зная коя е.
Луси обясни, че снимката е изпратена на Тери Бриджис на трети декември около обяд от едно интернет-кафе от другата страна на улицата срещу кабинета на доктор Стюарт. Даде на Скарпета номера на мобилен телефон и номера на президентския апартамент в „Сейнт Реджис“, Аспен, Колорадо и обясни, че д-р Стюарт винаги отсяда там под името на съпруга си, което е Оксфорд.
— Питай за доктор Оксфорд — посъветва я Луси. — Направо да се чудиш какво са готови да ти разкажат хората, но няма да го кажа на никого другиго. Джейми държи да се минава по официалните канали, представяш ли си? Както и да е. Можеш ли да попиташ Моралес нещо от мое име и да кажеш на Бентън да ми звънне после?
— Разбира се.
— Аз съм във фоайето на Терината кооперация, влязла съм в безжичния интернет, който е достъпен за всички апартаменти — обясни Луси. — Той излъчва, което означава, че е видим за всички, които са в него. Има такова устройство.
Домашният гимнастически салон на Оскар се намираше в спалнята за гости. Покритото му с алуминиево фолио легло бе в средата на помещението, където разговаряха Бентън и Моралес.
— Какво точно да го питам? — каза Скарпета.
Можеше да види защо Моралес е популярен сред жените и неохотно уважаван, но мразен от почти всички останали, включително съдиите. Напомняше й за спортните звезди, които бяха на стипендии в Корнел, когато следваше там, тези боклучави крайно самоуверени млади мъже, които компенсираха сравнително дребния си ръст с жилавост и бързина и бяха нагли и скандални. Не слушаха никого, не уважаваха треньорите и съотборниците си, бяха интелектуално мързеливи, но бележеха точки и радваха тълпите. Не бяха мили хора.
— Питай го дали знае, че там има камера — каза Луси.
— Мога да отговоря и аз — каза Скарпета. — Инсталирал е камера за видеонаблюдение на покрива. Марино знае за нея. Джейми с теб ли е?
Скарпета не осъзнаваше защо задава този въпрос, докато думите не изскочиха. Беше нещо, което усещаше, може би го бе почувствала още първия път, щом ги беше видяла заедно по времето, когато Луси беше още дете или дете поне в съзнанието на Скарпета. А Бъргър беше почти петнадесет години по-голяма от нея.
Имаше ли значение?
Луси със сигурност вече не беше дете. Обясни на Скарпета, че Бъргър и Марино са отишли от другата страна на улицата, за да разговарят със свидетелка, още преди половин час.
Може би простата логика подсказваше, че толкова заета и важна прокурорка като Джейми Бъргър няма да прекара цяла вечер с Луси в Гринич Вилидж, за да гледа как един компютър работи с някаква програма. Всичко, което Луси можеше да открие, можеше да бъде предадено по телефона или с имейл. Вярно беше, че Бъргър е известна с трудолюбието си и е крайно енергична и свирепа, когато ставаше дума да възприеме местопрестъплението лично, и се разпореждаше уликите да бъдат бързо анализирани. От време на време се появяваше и в моргата, ако някоя аутопсия я интересуваше и не я правеше д-р Лестър. Не беше от хората, които гледат компютри. Не сядаше в лабораторията, за да гледа хроматографията, микроскопията, проучването на уликите или усилването на слабите биологични следи.
Бъргър даваше заповеди и после провеждаше срещи за преглеждане на резултатите. На Скарпета й беше неприятно да си мисли как Луси и Бъргър са били сами часове наред. Тревогата й водеше началото си отпреди пет години, последния път, когато ги беше видяла заедно, когато се появи без предупреждение в мансардния апартамент на Бъргър.