Тя не вдигаше телефона си, нито отговаряше на интеркома. Марино не можеше да каже дали в апартамента й свети. Прозорецът, пред който стоеше компютърът й, беше тъмен.
Нямаше нужда да дава на Луси радиокода или допълнителни указания. Нямаше нужда никой да учи Луси какво е да си ченге и докато я наблюдаваше как се качва в колата му, почувства едно смушкване от миналото. Липсваха му отминалите дни, когато двамата караха мотоциклети, ходеха да стрелят, работеха по разследвания или разпускаха с по шест кутийки бира. Зачуди се какво ли оръжие носи.
Защото знаеше, че носи оръжие. Едно беше сигурно: че Луси няма да излезе невъоръжена дори в Ню Йорк. А той можеше да разпознае яке с оръжие в мига, когато го види. Нейното беше разпознал още щом слезе от таксито, докато той и полицаят товареха опакования стол. Онова, което приличаше на обикновено моторджийско яке, имаше голям джоб с велкро, който можеше да побере всеки въобразим пистолет.
Може би носеше 40-калибровия глок с лазерен прицел, който й беше дал миналата година за Коледа, когато бяха в Чарлстън. Е, нямаше ли това да е символично за лошия му късмет? Не беше успял да прехвърли собствеността, преди да изчезне от живота й, така че ако тя направеше нещо шантаво, шибаното оръжие можеше да бъде проследено право до него. Както и да е, представата, че може би я е достатъчно грижа за оръжието, за да рискува с нюйоркските закони и да попадне в затвора, го накара да се почувства добре. Луси можеше да има всяко оръжие, което пожелае. Можеше да си купи фабрика за оръжие. Сигурно няколко дори.
Тя слезе от колата му, сякаш й принадлежеше, и забърза към тях и той си помисли, че трябва да я попита направо дали носи и ако носи, какво, но не го направи. Тя спря до Бъргър. Между тях имаше нещо и това не беше убягнало от вниманието му също както удобното за носене на оръжие яке. Бъргър не стоеше и не седеше близо до хората. Никога не позволяваше на никой да премине през невидимата ограда, която трябваше да има около себе си — или смяташе, че трябва да има. А сега докосваше Луси, опираше рамото си в нейното, гледаше я.
Луси подаде радиостанцията на Марино.
— Май си поръждясал, а? Вероятно отдавна не си се занимавал с истинска полицейска работа. — Каза го съвсем сериозно. — Тъпо е да си оставиш радиото в колата. Малки недоглеждания като това и току-виж някой пострадал.
— Ако искам да изслушам някоя от лекциите ти, ще се запиша в курса.
— Ще проверя дали има място.
Той включи радиостанцията и се свърза с екипа, за да провери къде се намират.
— Точно завиваме зад ъгъла — се чу в отговор.
— Пуснете буркана и сирената — каза Марино.
После натисна бутона на интеркома.
— Да? — попита гласът.
— Доктор Уилсън, отворете веднага вратата или ще я разбием.
Чу воя на сирената, в същия миг се чу и бръмченето на бравата и Марино бутна вратата и я отвори. Натисна ключа и лампите в малкото фоайе и напред, където полираните стъпала от стар дъб водеха нагоре, светнаха. Той извади пистолета си, обади се пак на екипа да изключат сирената и лампата, да останат на място и да наблюдават фасадата, след това се затича нагоре по стъпалата, следван от Луси и Бъргър.
Усещаше студения въздух, който влизаше от отворения капак на тавана. На втория етаж беше тъмно. Марино огледа стената, намери ключа и го натисна. Под отворения капак към покрива не се виждаше стълба и предчувствието и усещането му за неотложност нараснаха. Най-вероятно стълбата беше на покрива. Той спря пред 2Д и забеляза, че вратата не е затворена. Махна на Бъргър да мине встрани и погледна Луси. Изрита вратата и тя се удари във вътрешната стена.
— Полиция! — изкрещя Марино, стиснал пистолета в протегнатите си напред ръце, с дулото нагоре. — Полиция! Има ли някой?
Нямаше нужда да казва на Луси да освети помещението с фенерчето си. Вече го беше направила. Ръката й се стрелна над рамото му и натисна ключа на стената. Старият полилей заля помещението с мека светлина. Марино и Луси махнаха на Бъргър да остане отвън и влязоха. Замряха неподвижно за миг. Студена пот се стичаше по тила и страните на Марино. Очите му се стрелкаха от тъмното кресло с падаща облегалка, където беше седял, и дивана, на който госпожа Пибълс си пиеше бърбъна. Монтираният на стената плазмен телевизор работеше. Звукът беше изключен и Говорещият с кучета беззвучно нареждаше нещо на един ръмжащ бигъл.