Това беше ужасен начин да умреш. Ива Пибълс беше изпитвала физически болки и краен ужас, докато убиецът се е забавлявал садистично с нея. Беше чудо — и жалко — че не е умряла от сърдечен удар, преди да я довърши.
Като се имаше предвид острият ъгъл на въжето под брадичката й, тя не бе изгубила бързо съзнание, а най-вероятно бе изпитвала агонията да не може да диша, докато натискът на въжето под брадичката е запушвал дихателните й пътища. Скарпета знаеше, че безсъзнанието, което настъпва вследствие липсата на кислород, може да се точи с минути, които на жертвата се струват цяла вечност. Щяла е да рита като луда и може би затова убиецът беше вързал краката й. Може би след Тери Бриджис беше усъвършенствал техниката си, осъзнавайки, че е по-добре да не позволява на жертвите си да ритат.
Скарпета не можа да открие признаци на борба, освен едно малко натъртване и ожулване на пищяла. Доколкото можеше да прецени, беше съвсем прясно.
— Според теб била ли е вече умряла, когато я е провесил от тавана? — попита Бъргър.
— Не мисля. Смятам, че я е вързал, срязал е дрехите й, за да ги свали, оставил ги е във ваната, след това е нахлузил клупа на шията й и я е повдигнал само толкова, колкото тежестта на тялото да стегне примката и да притисне трахеята — обясни Скарпета. — Не е могла да рита много заради връзването. Освен това е била и слаба. Висока е и много слаба. Тежи най-много четиридесет килограма. Лесна работа за него.
— Тя не е седяла на стол, така че не се е гледала.
— Да, този път е така. Това е добър въпрос към Бентън. Нека обясни защо. Ако говорим за един и същ убиец.
Скарпета още правеше снимки. Беше важно да запечата всичко, преди да се залови със следващите си задачи.
— Съмняваш ли се в това? — попита Бъргър.
— Онова, което чувствам или мисля, няма значение — отговори Скарпета. — Държа се настрани от подобни неща. Ще ти кажа обаче какво ми казва тялото. Има очевидни сходства между този случай и случая с Тери.
Затворът щракна и светкавицата проблесна.
Бъргър стоеше с ръце зад гърба и надничаше вътре.
— Марино е в хола с Луси. Тя смята, че жертвата може да има нещо общо с „Готам те пипна!“.
— Блокирането на страницата не беше най-добрият начин да се оправиш с нея. Моля те, гледай да й го внушиш, защото мен невинаги ме слуша.
— Каза нещо за снимка на Мерилин Монро от моргата.
— Това не беше най-добрият начин за справяне с колонката — каза Скарпета и светкавицата пак проблесна. — Ще ми се да не го беше правила.
Тялото бавно се въртеше насам-натам, въжето се завиваше и отвиваше. Сините очи на Ива Пибълс бяха матови и широко отворени, лицето й — малко и сбръчкано. Кичури бяла коса бяха защипани от примката. Единственото бижу, което носеше, беше тънка златна верижка на левия глезен, точно като Тери Бриджис.
— Призна ли го? — попита Скарпета. — Или си мълчи?
— Нищо не ми е признавала — отговори Бъргър — и предпочитам да оставя нещата така.
— Всички тия неща, които не искаш да ти казва… — Скарпета поклати укорително глава.
Скарпета огледа пода от черни и бели керамични плочки, после стъпи на него с обутите си в книжни еднократни калцуни обувки. Остави единия термометър на мивката и пъхна другия под лявата мишница на Ива Пибълс.
— От това, което разбрах — продължи Бъргър, все едно не е чула забележката й, — вирусът, който й е помогнал да блокира уебстраницата, също така й е помогнал да я хакне. Което пък й дало възможност да влезе в електронната поща на Ива Пибълс. Не ме карай да ти обяснявам как. Открила папка, която съдържала всяка колонка, писана някога за „Готам те пипна!“, включително качената сутринта и още една, качена по-късно през деня. Също така намерила снимката на Мерилин Монро, която Ива Пибълс очевидно е отворила. С други думи, изглежда, не ги е писала Пибълс. Били са й изпращани от един интернет протокол адрес, за който Луси каза, че е анонимен, но след като става дума за поредната насилствена смърт, която може да е свързана с имейли, няма да имаме никакви затруднения да накараме доставчика да ни каже чий е абонаментът.
Скарпета й подаде бележник и химикалка.