Възможно е, помисли си Бъргър, тогава също да е използвал покрива. Не би го изключила, но може би никога нямаше да узнае.
Моралес беше страшно умен. Беше завършил колежа в Дартмът и „Джон Хопкинс“. Беше садистичен сексуален психопат. Може би най-отвратителният и опасният, на когото Бъргър беше попадала. Замисли се колко пъти е била сама с него. В колата му. В Таверната на зелената поляна. След това в Сентръл Парк, когато беше отишла да види местопрестъплението, по случая с изнасилената и удушена бегачка. Запита се дали Моралес не е убил и нея.
Подозираше го, но не можеше да намери доказателства. Съдебните заседатели едва ли щяха да се доверят на разпознаването на гласа му. Убиецът от записа говореше със силен испански акцент, а когато Моралес говореше нормално, не се чувстваше някакъв акцент. Случаят не можеше да бъде спечелен само на основата на криминологичен анализ на гласа. Нямаше значение колко е сложна програмата за анализи.
Ръцете му бяха с ръкавици, на пениса му имаше презерватив. А и да нямаше — какво? Как се разпознава пенис? С презерватива обаче все едно някой да си нахлузи дамски чорап на главата.
Ако има някакви характерни черти като лунички, чорапът ги маскира.
Най-многото, което ченгетата или по-точно Луси можеха да направят, беше да докажат, че изобличителните записи са намерени в неговия имейл абонамент и да установят откъде ги е получил. Притежаването им обаче не доказваше, че е убил някого или че ги е заснел с камера на статив. Луси каза, че да накараш съдебните заседатели да разберат въпроса с адресите на интернет протоколите, кодовете за машинен достъп, анонимизирането, кукитата, пакетното търсене и още стотина термина, които бяха част от нейния безгрижен говор, е все едно да се върнеш в началото на 80-те, когато хора като Бъргър се опитваха да обяснят ДНК на съдиите и съдебните заседатели.
Да, тогава никой не й вярваше, когато се опитваше да използва ДНК доказателства в съда. С разпространението на новите научни техники обаче се бяха появили нови изисквания и натиск — такива, които никой нито беше очаквал, нито виждал. Може би ако криминологията си беше останала там, където беше по времето, когато тя следваше в Колумбийския и живееше с жена, която й разби сърцето и я прати право в обятията на Грег, щеше да има някакво желание да има личен живот. Да ходи на повече почивки, да ходи на такива места, където да не си носи куфарчето с работата. Може би щеше да познава по-добре децата на Грег. И хората, с които работи. Например Скарпета. На която дори не изпрати картичка, когато Роуз умря.
Марино й бе казал, че е умряла.
Може би щеше да познава дори себе си.
— Кей ще дойде след минутка. Трябва да се облека — каза Бъргър на Луси. — Всъщност ти трябва да се облечеш.
Луси беше само по фланелка и шорти. Самата тя беше с копринената пижама и пеньоара, който си сложи, след като излезе от душа минути преди Луси да позвъни на входа.
За по-малко от пет часа, след като Скарпета, Бентън, Марино, Бакарди и Моралес бяха в хола й, Бъргър беше научила гротескната истина и я беше гледала така, сякаш се случва пред очите й. Трима души бяха станали плячка на човек, който би трябвало да ги защитава: лекар, който никога не беше практикувал и изобщо не е бивало да става полицай. Всъщност не биваше да бъде допускан близо до нито едно живо създание.
Досега беше намерен само Джейк Лаудин. Той нямаше да признае за Майк Моралес и че може би го използва да приспива животни, които не се продават, или бог знае за каквото там го ползваше. Може би Моралес влизаше в мазетата на магазините за животни като Хуан Амате и добавяше срещу пари още един слой нещастие към света. Може би Бъргър щеше да извади късмет по някакъв начин да подмами Лаудин да признае, че е помолил Моралес да убие някого. Съществуването на Ива Пибълс се беше превърнало в неудобство, което беше поднесло на Моралес извинението да се позабавлява още малко.
Тъкмо се облече и интеркомът започна да звъни. Луси още седеше на леглото. Докато дозакопчаваше карираната си оксфордска риза, Джейми вдигна слушалката.
— Джейми? Аз съм, Кей — чу се гласът на Скарпета. — Пред вратата съм.
Бъргър натисна нулата на плафона с бутоните да отключи и каза:
— Влизай. Ще сляза след минутка.