— Оскар, ако ме чуваш — Бентън погледна право в камерата, — трябва да се свържеш с ФБР в местното им представителство където и да се намираш. Ще те заведат на безопасно място.
— Струва ми се, че всички останали също трябва да се безпокоят за безопасността си. Не мислите ли така, доктор Уесли? Той е единственият заподозрян за убийствата на…
— Джим, няма да обсъждам случая с вас. Благодаря за времето, което ми отделихте.
Бентън откачи микрофоните от реверите си и стана.
— Е, това наистина беше необичаен момент в разследването на престъпленията в Ню Йорк. Две убийства разтърсиха тазгодишните новогодишни празници и легендарният, мисля, че мога да използвам това определение, легендарният профайлър Бентън Уесли апелира към човека, когото всички смятат за извършител…
— Мамка му — възкликна Марино.
Нямаше начин Оскар да звънне във ФБР. Или където и да било другаде, след като чуе това.
Марино излезе от интернет и затвори търсачката. Закрачи още по-бързо. Потеше се под старото си кожено яке „Харли“, а студеният въздух караше очите му да сълзят. Слънцето се опитваше да избяга от хватката на тежките черни облаци. Телефонът му започна да звъни.
— Да — каза той; заобикаляше хората, сякаш са чумави, без да ги поглежда.
— Ще говоря с неколцина агенти от представителството тук — каза Бентън. — Ще им обясня какво правим.
— Мисля, че мина добре — подхвърли Марино.
Бентън не беше питал за оценката му и не коментира, а продължи:
— Ще проведа няколко телефонни разговора тук от студиото, след това ще отида у Бъргър. — Говореше така, сякаш е обхванат от мрачно настроение.
— Мисля, че мина добре — повтори Марино. — Оскар ще го чуе. В това няма съмнение. Той трябва да е в някой мотел или нещо подобно и единственото, което има, е телевизор. Телевизията ще продължи да излъчва записа цял ден, че и през нощта. Това поне е сигурно.
Марино погледна нагоре към петдесет и две етажната сграда от стъкло и стомана и спря поглед на мансардния апартамент. Над главния вход с големи златни букви беше изписано „ТРЪМП“. Но това важеше за всички скъпи неща наоколо.
— Ако не го види по телевизията — Марино сякаш си говореше сам, защото Бентън беше странно утихнал, — не искам да мисля каква е причината. Ако не се е оперирал сам, всяко негово движение се проследява от джипиес… Нали знаеш кой му го е сложил? Така че ти постъпи правилно. Това беше единственото, което можеше да направиш.
Осъзна, че връзката е прекъснала. Не беше разбрал, че говори на нищото.
Опряният в основата на черепа й револвер не предизвикваше такъв страх, какъвто би очаквала. Наистина не можеше да разбере защо.
Изглежда, нямаше синхрон между действията й и последиците, между причината и резултата, и тогава, и сега. Единственото, което усещаше ясно, беше ужасното смайване, че вината Моралес да се намира в мансардния апартамент на Джейми Бъргър е нейна, и че в края на живота си беше извършила единствения грях, който беше наистина непростим. Тя беше виновна за трагедията и болката. Нейната слабост и наивност бяха причинили на другите онова, срещу което винаги се беше борила.
Да, вината беше нейна. Бедността на семейството й и смъртта на баща й. Нещастието на майка й, неуравновесената Дороти и всичко лошо, което се беше случило на Луси през живота й.
— Не го видях, когато натиснах звънеца — повтори тя, а Моралес й се изсмя. — Не бих го пуснала да влезе.
Бъргър стоеше неподвижно под витата стълба и не отместваше немигащите си очи от Моралес. Стискаше мобилния си телефон в ръка. В галерията над нея се виждаха прекрасни произведения на изкуството. Възхитителният мансарден апартамент бе заобиколен отвсякъде със силуета на Ню Йорк — виждаше се ясно през безукорно чистата стъклена стена. Отпред беше всекидневната с мебели от скъпо дърво с бежова тапицерия, където само преди часове бяха седели всички, съюзници, приятели, рамо до рамо в битката срещу врага, който сега беше разкрит — и отново беше тук.
Майк Моралес.
Дулото на револвера се дръпна от черепа й, но Скарпета не се обърна. Не отместваше очи от Бъргър; надяваше се тя да разбере, че когато бе слязла от асансьора и бе натиснала звънеца, беше сама. След миг някаква сила, изскочила сякаш от преизподнята, я бе сграбчила за ръката и я беше блъснала през вратата. Единствената причина да бъде до известна степен по-предпазлива, беше забележката, подхвърлена от една от портиерките, когато Скарпета влезе в сградата.