Привлекателната млада жена с хубав костюм каза:
— Другите вече ви очакват, доктор Скарпета.
Кои други?
Трябваше да попита. Боже, защо не го направи? Единственото, което бе трябвало Моралес да направи, бе да покаже значката си, но най-вероятно и това не е било нужно. Преди часове вече беше идвал. Не обичаше да му казват не, бе очарователен и убедителен.
Очите на Моралес — с разширени зеници — огледаха наоколо, ръцете му в латексови ръкавици пуснаха на пода малък спортен сак. Той се наведе и го отвори. Вътре имаше тринога със свити крака, безцветни каишки и разни други неща, които Скарпета не можа да види добре, защото каишките накараха сърцето й да се разтупка. Тя знаеше какво могат да причинят тези каишки и се страхуваше от тях.
— Пусни Джейми и прави с мен каквото искаш.
— О, я млъквай.
Сякаш я смяташе за досадна.
С един замах върза ръцете на Бъргър зад гърба, заведе я до дивана и я блъсна силно да седне.
— Дръж се прилично — каза на Скарпета, след това изви ръцете й отзад и ги стегна много силно.
Болката беше страшна, сякаш нещо метално се беше увило около китките й, смазваше кръвоносните съдове и стигаше до костта. Докато Моралес я буташе да седне до Бъргър, на горния етаж започна да звъни мобилен телефон.
Очите на Моралес бавно се преместиха от мобилния телефон, който беше взел от Бъргър, към галерията горе и помещенията след нея.
Мобилният телефон звънеше, после спря. Вода течеше някъде там, но също спря. Скарпета си помисли за Луси в същия момент, в който и Моралес.
— Майк, откажи се. Не бива да усложняваш… — започна Бъргър.
Скарпета стана, но Моралес я блъсна силно и тя падна на дивана.
Той хукна нагоре по витите стъпала, краката му сякаш не ги докосваха.
Луси избърса късата си коса и вдиша парата на една от най-хубавите бани, в които беше влизала от много време.
Банята на Грег. Стъклена кабина, голям колкото слънчогледова пита душ, джакузи, парна баня и стерео съраунд, включително затоплена седалка, ако ти се доще просто да послушаш музика. Бъргър беше оставила в компактдиск плеърчето Ани Ленъкс. Може би беше съвпадение, но едва ли, нали Луси също я беше пуснала снощи. Грег и неговите уискита, хубавите му неща и неговата адвокатка. Луси наистина беше удивена от този мъж, който знаеше как да живее, но си беше избрал човек, с когото никога не би могъл да живее, и то заради един съвсем лек генетичен шепот.
Нещо като да сбъркаш една цифра в задачата. Когато завършиш дългото уравнение, се оказваш на светлинни години от правилния отговор и това означава, че си се провалил. Бъргър беше точният човек, но погрешният отговор. Луси изпитваше леко съжаление към него, но не и за себе си. Всъщност тя изпитваше щастие, неописуемо, различно от всичко, което бе познавала досега, и сякаш единственото, което правеше, беше да го преживява отново и отново.
Все едно да слушаш една и съща опияняваща музика отново и отново, както беше правила току-що под душа: всеки жест, всеки поглед, всяка случайна идея да завършва с докосване на тела… Толкова еротично и същевременно трогателно, защото означаваше нещо. Не беше вулгарно. Не беше пропито с вина или потънало в срам. Усещането беше за нещо съвсем правилно и тя просто не можеше да повярва, че се случва на нея.
Това беше мечта, която никога не бе познавала достатъчно добре, за да я има, защото никоя част от нея не я беше искала — или не се бе страхувала достатъчно. Както не бе имала кошмари за извънземни или фантастични сънища за летящи машини и състезателни автомобили. Те не съществуваха, не бяха истински, не бяха тук. Джейми Бъргър не беше невъзможност или възможност, която някога й беше минавала през главата, макар че по време на по-раншни срещи бе изпитвала замайване и нервност при редките случаи, когато беше близо до нея. Сякаш й се предлагаше възможността да играе с голяма неопитомена котка, пантера или тигрица, с които дори не би останала в едно помещение, камо ли да милва.
Стоеше в изпълнената с пара душкабина, взираше се в замъгленото стъкло и се чудеше как най-добре да обясни всичко това на леля си.
Бутна вратата и в същия миг пред нея се появи сянка и от парата изплува ухиленото лице на Майк Моралес. Револверът му бе на сантиметри от главата й.
— Умри, кучко — каза Моралес.
След първия удар с тарана вратата се отметна и се блъсна в стената.
Бакарди и униформеният полицай, чието име според нея беше Бен, нахлуха в апартамент 2Д и се взряха невярващо в д-р Кей Скарпета.