— Обръщаш обърнатото — каза й доверително. — И мене ме няма.
Бавно помръдваше гумените си върхове на пръстите и се хилеше.
— Нали, доктор Шерлок? Знаеш за какво говоря. Колцина биха се сетили за това?
Искаше да каже, че след като са от отпечатъци от следите, ще са обърнати, ако се пренесат на повърхност. Сигурно беше поправил това, когато бе снимал отпечатъците, поставени от него на абажура във ваната в апартамента на Ива Пибълс. Онзи, който щеше да снима и свали отпечатъците в апартамента на Бъргър, щеше да намери обърнати отпечатъци, огледално отражение на онова, което очакваха, и щеше да се чуди как е могло да се случи. Експертът по отпечатъци трябваше да прави настройки, да представя различни гледни точки, за да направи точен геометричен анализ и сравнение на тези подхвърлени отпечатъци с отпечатъците на Оскар.
— Кучко, не ми мълчи, когато ти говоря. — Моралес стана, приближи се и надвисна толкова близо над нея, че тя подуши потта му.
Той седна до Бъргър, изплези език и бавно почна да търка револвера между краката й.
— Никой не би се сетил — каза на Скарпета.
Бъргър не помръдваше.
— Никой — съгласи се Скарпета.
Моралес стана и започна да натиска различни силиконови отпечатъци върху масичката за кафе. Отиде до бара, отвори стъклената врата и извади ирландското уиски. Взе и една чаша за уиски от цветно стъкло, най-вероятно ръчно произведено венецианско, и наля. Остави отпечатъци на Оскар по бутилката и чашата, докато пиеше на големи глътки.
Интеркомът отново започна да звъни.
Моралес пак не му обърна внимание.
— Те имат ключ — каза Бъргър. — Когато чуят нещо в сградата и не отговориш, се качват. Трябва да им отговоря и да им кажа, че всичко е наред. Няма защо да пострадат и други хора.
Моралес отпи поредната глътка, изжабури си устата, преглътна уискито, махна с оръжието към Бъргър и нареди:
— Кажи им да се разкарат. Ако пробваш някой номер, сте мъртви и двете.
— Не мога с вързани ръце.
Моралес въздъхна театрално, взе слушалката и я доближи до устата и ухото й.
Скарпета забеляза по светлата кожа на лицето му съвсем малки червени петънца. Приличаха на лунички, но не бяха. Нещо в нея се размърда подобно на плъзгането на земните плочи преди голямо земетресение.
Розовата линия на екрана на джобния компютър се извиваше и движеше. Някой или нещо, което се движеше бързо. Оскар.
— Моля те, повикай линейка — каза Скарпета.
Моралес вдигна рамене и отговори небрежно:
— Няма смисъл.
— Ало? — каза Бъргър в слушалката. — Така ли? Знаете ли, може да е от някой телевизор. Някой екшън или нещо подобно. Благодаря за загрижеността.
Моралес дръпна слушалката от бледото й лице.
— Натисни нула — каза тя спокойно. — Така се изключва.
Той натисна нулата и остави слушалката в зареждащото устройство.
Марино — вече беше измъкнал глока от джоба на коженото си яке — тихо отвори вратата и влезе. В същия миг алармената система се разпищя, че има натрапник.
Стиснал пистолета с две ръце, Марино се втурна в хола.
Бъргър и Скарпета бяха на дивана, с вързани зад гърба ръце, и по израженията им той разбра, че е твърде късно. Една ръка се подаде иззад извития диван и опря револвер в тила на Скарпета.
— Хвърли го, глупако — нареди Моралес, докато се изправяше.
Марино се целеше в Моралес, който беше заровил дулото на револвера в русата коса на Скарпета.
— Чуваш ли ме, маймуно? Хвърли шибания пистолет или ще й пръсна гениалния мозък из целия апартамент.
— Моралес, откажи се. Всички знаят, че си ти. Можеш да изчезваш — каза устата на Марино, докато умът му прехвърляше възможностите, но възможности нямаше.
Беше в капан.
Можеше да стреля, Моралес също щеше да стреля. Може би Моралес щеше да умре и Бъргър и Марино щяха да оцелеят. Но Скарпета щеше да е мъртва.
— Май имаш малък проблем с доказателствата, а, маймуно? Някой наричал ли те е така? На мен ми харесва — каза Моралес. — Маймуна.
Марино не можеше да определи дали е пиян, или друсан. Но се беше натъпкал с нещо.
— Защото… защото — Моралес се изкикоти, — ти си пословичният маймуняк, нали? Тъпа горила. Как ти се струва, а?