Луси посегна назад, хвана ръката й и я насочи към една точка.
— Точно тук. Боже, как боли! Мисля, че може да е под кожата. Мамка му, как боли! Боже, не натискай, боли!
Скарпета не си беше сложила очилата и виждаше само плетеница от кървави косми. Притисна длан към тила на Луси и тя извика.
— Трябва да спрем кървенето — обясни Скарпета спокойно, сякаш говореше на дете. — Куршумът сигурно е точно под скалпа и затова боли, когато натискам. Ще се оправиш. Обещавам ти. Линейката ще дойде след минути.
Бъргър дотича с няколко бели хавлии и ги уви около врата на Луси и под краката й. Ръцете й бяха яркочервени, изтръпнали и непохватни.
Луси беше гола и мокра, сигурно току-що беше излязла изпод душа, когато Моралес я беше прострелял. Бъргър седна на пода до тях, загали Луси и заповтаря, че всичко ще се оправи.
— Мъртъв е — каза след миг. — Тъкмо щеше да застреля Марино, а после и нас.
Нервите в ръцете на Скарпета се пробуждаха и бяха гневни, хиляди иглички я пронизваха. След секунди тя успя да усети малка твърда бучка в тила на Луси, на няколко сантиметра вляво от средата на черепа.
— Напипах го — каза на Луси. — Помогни ми, ако можеш.
Луси вдигна ръка, натисна кожата до отвора и Скарпета изкара куршума. Луси стенеше от болка. Куршумът беше среден или голям калибър, леко сплескан. Скарпета го подаде на Бъргър и притисна силно хавлията към раната, за да спре кръвта.
Не смяташе, че куршумът е проникнал в костта. Подозираше, че е ударил под ъгъл и е изразходвал по-голямата част от кинетичната си енергия в едно сравнително малко пространство за милисекунди. Близо до повърхността на скалпа има толкова много кръвоносни съдове, че кръвотечението е тревожно и винаги изглежда по-страшно, отколкото е. Скарпета притискаше хавлиената кърпа към раната, а дясната й ръка придържаше челото на Луси.
Луси се отпусна с цялата си тежест върху нея и затвори очи. Скарпета опипа врата й отстрани, за да провери пулса. Беше ускорен, но не тревожно, дишането беше нормално. Не беше неспокойна и не изглеждаше объркана. Нямаше признаци, че ще изпадне в шок. Скарпета отново я хвана за челото и притисна силно раната.
— Луси, искам да отвориш очи и да останеш будна. Чуваш ли? Можеш ли да ни кажеш какво се случи? — каза Скарпета. — Той изтича нагоре и чухме изстрел. Помниш ли какво стана?
— Ти ни спаси живота — намеси се Бъргър. — Ще се оправиш. Всички ще се оправим.
Галеше Луси по ръката.
— Не знам — отговори Луси. — Бях под душа. А после бях на пода и някой все едно ме беше ударил с чук по главата. Сякаш ме беше блъснала кола в тила. И не виждах нищо. Помислих си, че съм ослепяла, но изведнъж видях светлина и образи. Чух го долу, но не можех да се изправя. Допълзях до стола, където беше палтото ми, и извадих глока.
Глокът лежеше на омазания с кръв под до перилата на галерията. Марино й го беше дал за Коледа. Беше любимото оръжие на Луси. Беше й казала, че това е най-хубавото нещо, което й е подарявал: 40-и калибър с лазерен прицел плюс високоскоростни куршуми с кух връх. Да, Марино знаеше какво харесва Луси. Тъкмо той бе човекът, който я научи да стреля още когато беше дете и двамата изчезваха незнайно къде с неговата камионетка. Майката на Луси, Дороти, се обаждаше и ругаеше, обикновено след няколко питиета, че Скарпета ще съсипе детето й, и заплашваше, че никога няма да я пусне отново при нея.
Сестра й всъщност никога не би позволила на Луси да й гостува, ако не беше един съвсем малък проблем. Дороти не искаше дете. Защото самата тя беше дете, което винаги щеше да иска един татко да се грижи за него и да го обича, така както Скарпета бе обичала баща им и се бе грижила за него до последния му дъх.
Кървенето беше намаляло, но Скарпета отказваше да погледне и продължаваше да притиска кърпата към раната.
— Прилича на тридесет и осми — каза Луси и отново затвори очи.
Изглежда, беше видяла куршума, когато Скарпета го подаде на Бъргър.
— Искам да си държиш очите отворени и да не заспиваш — каза Скарпета. — Добре си, но по-добре да не заспиваш. Мисля, че чувам спасителния екип. Отиваме в спешното и ще проведем всичките ти любими тестове: рентгенови снимки, компютърна томография. Как се чувстваш?
— Страшно боли. Добре съм. Видя ли оръжието му? Какво е? Аз не го видях. Всъщност не видях и него.
Скарпета чу вратата долу да се отваря и после тропота и напрегнатите гласове на спасителния екип. Марино ги доведе на бегом по стълбите. Всички говореха високо. Марино спря, погледна окървавената Луси и след това погледна глока на пода, наведе се и го вдигна. Тоест направи единственото, което никога не се прави на местопрестъплението: взе оръжието с голи ръце и изчезна в банята с него.