Марино попита Луи:
— Още ли точите „Ред Страйп“?
— Разбира се.
— Може би малко по-късно.
— Може би малко по-късно — повтори като ехо Луи, повтори и останалите поръчки и изчезна.
Бъргър погледна Скарпета, после кимна към мъжа с бялата каубойска шапка и попита:
— Нали знаеш какво си мисля?
— Не е той.
— Едва не получих удар, когато влязох — продължи Бъргър. — Изобщо нямаш представа. Казах си: как е възможно!
— Още ли е там, където му е мястото?
— Имаш предвид в ада? — включи се Луси, която, изглежда, знаеше много добре за какво си говорят. — Там му е мястото.
— Роки, престани да си измисляш — каза Марино.
Това беше стар прякор на Луси, която никога не знаеше кога да спре и винаги го предизвикваше да се боксират и боричкат, докато не стана на дванадесет и не й дойде първият мензис. Бащиното й име беше Роко и затова когато той й казваше Роки, Скарпета имаше чувството, че се извършва известна проекция. Това, което Марино обичаше у Луси, бяха нещата, които харесваше у себе си, но той, изглежда, не го съзнаваше.
— Ама тоя Роки! Не ме интересува кой какво казва — възкликна Бакарди. — Последният, „Роки Балбоа“. Винаги плача накрая. Не знам защо. Истински черва и кървища? Няма проблем. Но седна ли да гледам филми, не мога да се сдържа.
— Някой ще шофира ли? — попита Луи зад гърба на Скарпета, но бързо си отговори сам: — Разбира се, че никой няма да шофира. Не знам какво става, може би причината е в земното притегляне, но винаги ги наливам големи. Щом започна да наливам, земното притегляне поема нещата в свои ръце. Просто не ми позволява да вдигна бутилката и продължавам да наливам.
— Родителите ми ме водеха тук, когато бях дете — каза прокурорката на Луси. — Това е старият Ню Йорк. Трябва да запомниш всяка подробност, защото един ден няма да е останало нищо от една епоха, когато всичко беше по-хубаво дори ако по онова време не изглеждаше така. Хората идваха тук и говореха за изкуство и идеи. Хънтър Томпсън и Джо Димаджо.
— Никога не съм мислила, че Димаджо е разговарял за изкуство и идеи. Главно за бейзбол, но не и за Мерилин Монро. Всички знаят, че не е говорил за нея — каза Луси.
— Трябва да се молиш да няма такова нещо като духове — каза Бентън на своята почти племенница. — След онова, което направи.
— Исках да те попитам… — обърна се Бакарди към Луси. — Уф, в това наистина има страшно много ябълки!
Пъхна ръка под лакътя на Марино и се облегна на рамото му така, че да се види татуираната на гърдата й пеперудка.
— Значи след като шибаният сайт по някаква тайнствена причина се скапа, не успях да видя оная снимка. Фалшива е, нали?
— Какво искаш да кажеш? — попита невинно Луси.
— Не ми се прави на света вода ненапита — ухили се Бакарди и надигна ябълковото си мартини все едно е в кръчма.
— Сигурно си видяла много интересни хора тук, когато си била малка — обърна се Скарпета към Бъргър.
— Много от хората, чиито снимки сега са на стените — отвърна тя. — За половината Луси дори не е чувала.
— О, стига вече! Направо е за чудене, че ми сервират алкохол — възмути се Луси. — Все едно съм още на десет. И ще си остана на десет през целия си живот.
— Не си била родена, когато застреляха Джон Кенеди. И Боби, и Мартин Лутър Кинг. Дори по времето на Уотъргейт — обясни Бъргър.
— А да съм пропуснала нещо хубаво? — поинтересува се Луси.
— Когато Нийл Армстронг стъпи на Луната — каза Бъргър. — Това беше хубаво.
— Аз обаче бях родена, когато умря Мерилин Монро — върна ги Бакарди на темата на разговора. — Да чуем. Разкажи ми за снимката. За червея или както там го наричат в пресата.
— В интернет има снимки на мъртвата Монро — намеси се Марино. — Поне десетина. Стават такива работи. Някой тъпанар, който работи в моргата, продава снимки. Можем да забраним на хората да влизат с мобилни телефони — обърна се той към Скарпета. — Да ги оставят на пропуска, както аз си оставям пистолета, когато ида в затвора. Трябва да има каса или нещо такова.
— Това не е истинска снимка — каза Луси. — Само от шията нагоре. Останалото е копи, пейст и ретуш.
— Смяташ ли, че наистина е убита? — попита Бакарди съвсем сериозно.
Скарпета беше видяла фалшивата снимка и онова, което бе написала по този повод Ива. Освен това беше доста добре запозната с документите по случая. Ако не беше изпила половин чаша уиски, сигурно нямаше да е толкова пряма, но сега каза: