— Очакваш от мен да намеря нещо, което да даде на полицията възможна причина да го обвини в убийство? И какво искаш да кажеш с това, че не е подписал… Обясни по-подробно. Този пациент се е съгласил да влезе в затворническата болница с условието да си тръгне, когато поиска?
— Ще ти обясня, като се видим. Не че очаквам да откриеш нещо. Нямам никакви очаквания, Кей. Просто искам да дойдеш, защото положението е много сложно. А и Бъргър иска да дойдеш, и то много.
— Дори ако вече си е тръгнал, когато пристигна?
Бентън усети въпроса, който тя нямаше да зададе. Той не действаше като хладнокръвния съдебномедицински психолог, когото тя познаваше от двадесет години, но Кей нямаше да го каже на глас. Беше в моргата и не беше сама. Нямаше да го попита какво не е наред.
— Определено няма да си тръгне, преди да дойдеш.
— Не мога да разбера защо изобщо е там.
Тя явно нямаше да остави тази работа така.
— Не сме напълно сигурни, но накратко, когато полицаите пристигат на местопрестъплението, той настоява да бъде откаран в „Белвю“…
— Как се казва?
— Оскар Бейн. Казал, че единственият човек, на когото ще разреши да проведе психологическата оценка, съм аз. Затова ме повикаха и както знаеш, тръгнах веднага. Страхува се от лекари. Получава панически пристъпи.
— Откъде те познава?
— Защото познава теб.
— Мен ли?
— Дрехите му са у полицаите, но той казва, че ако искат да се вземат улики от него физически, а няма съдебно разпореждане, както отново подчертавам, ти трябва да си тази, която ще го направи. Надявахме се, че се е успокоил и ще позволи на местния съдебен медик, но няма да се получи. Бейн става още по-непреклонен. Казва, че го е страх от лекари. Страдал от одинофобия и дисхабилофобия.
— Страхува се от болки и от това да се съблече пред някого?
— И калигинефобия. Страх от красиви жени.
— Аха, тоест няма да се притеснява от мен.
— Това явно беше шега. Смята те за красива и определено не се страхува от теб. Аз съм този, който би трябвало да се страхува.
Това беше истина. Бентън не искаше тя да ходи там. Точно сега дори не искаше да е в Ню Йорк.
— Чакай да видим дали съм разбрала. Джейми Бъргър иска да взема самолета в тази снежна буря, за да прегледам в затворническата болница пациент, който не е обвинен в престъпление…
— Ако можеш да се измъкнеш от Бостън, времето тук е хубаво. Само дето е студено. — Бентън погледна през прозореца и не видя нищо, освен сивота.
— Остави ме да свърша с армейския запасен сержант, който е станал жертва в Ирак, но не го е разбрал, докато не се е върнал у дома. Ще се видим към три следобед — каза тя.
— Хубав полет. Обичам те.
Бентън затвори и отново започна да почуква стрелката надолу и след това другата нагоре, за да чете и препрочита, сякаш ако изчетеше достатъчно пъти колонката с клюки, тя нямаше вече да е толкова обидна, грозна и пълна с омраза. Дума дупка не прави, често повтаряше Скарпета. Може и да беше вярно, но пък думите могат да нараняват. Какво чудовище би написало подобно нещо? И как беше разбрало?
Той посегна към телефон.
Докато Брайс я караше към международното летище „Лоугън“, Скарпета не му обръщаше много внимание. Той всъщност не бе млъквал, откакто я взе от къщи.
Основно се оплакваше от д-р Джак Филдинг: обясняваше й за хиляден път, че връщането към миналото е все едно куче да се върне към собствената си повърня. Или като жената на Лот, която се обърнала да погледне назад и се превърнала в стълб от сол. Библейските му сравнения бяха безкрайни и дразнещи, и нямаха нищо общо с религиозните му вярвания, ако изобщо имаше такива. По-скоро представляваха оцелели бисери от разработена в университета тема на тема „Библията като литература“.
Онова, което всъщност искаше да каже нейният административен помощник, беше: човек не наема хора от миналото си. Филдинг беше от миналото на Скарпета. Беше имал проблеми, но кой ги няма? Когато прие поста тук и започна да се оглежда за заместник, тя се запита какво ли прави Филдинг, издири го и разбра, че не прави кой знае какво.
Преценката на Бентън беше необичайно незаядлива и може би дори покровителствена, но сега тя вече я разбираше по-добре. Той й бе казал, че тя търси стабилност и че когато са затруднени от промяната, хората често се връщат назад, а не вървят напред. Разбираемо било да искаш да наемеш човек, когото познаваш от началото на кариерата си. Обаче — добави — опасността от гледането назад била, че виждаме само онова, което искаме да видим. Онова, което ни кара да се чувстваме в безопасност.