— Защо?
— Защото я държах. Опитах уста в уста. Когато разбрах, че вече я няма, целунах лицето й. Докоснах я. Прегърнах я. Моето ДНК е по нея.
— Това и това. — Скарпета докосна натъртванията по гръдната му кост. — От ударите с фенерчето ли са?
— Някои. Може би и от падането на пода. Не знам.
С времето натъртванията променят цвета си. Освен това могат да подскажат формата на предмета, който ги е причинил. Неговите бяха червеникаворозови. Имаше две на гръдния кош, едно на лявото бедро. Всички бяха около пет сантиметра широки и леко извити. Най-многото, което Скарпета можеше да каже, беше, че съответстват на ръба на фенерче и че той е ударен с нещо, което може да се определи като умерена сила, по същото време, когато е получил другите наранявания.
Направи снимки в близък план, като осъзнаваше колко лесно можеше да я удари в гръкляна с лакът. Нямаше да може дори да извика. След минути щеше да е мъртва.
Почувства как тялото му се разгорещява. Подуши го. След това въздухът между двамата отново изстина, когато тя отстъпи назад и към плота и започна да документира нараняванията и да записва други бележки, докато той й гледаше гърба. Усещаше различните му очи, само че не бяха толкова топли. Чувстваше ги като хладни капки вода. Неговата всеотдайност, неговата идеализация започваха да предизвикват у нея тръпки. За него тя не беше по-голяма от образа си по Си Ен Ен. Беше жена, действителен човек, който го разочароваше и предаваше. Да, така се обожествяват героите — защото никога не си ги виждал очи в очи.
— Нищо не се е подобрило отпреди хиляди години — каза Оскар на гърба й. — Борбите, грозотата, лъжите, омразата. Хората не се променят.
— Щом вярваш в това — попита тя, — защо си поискал да се занимаваш с психология?
— Ако искаш да разбереш откъде идва злото, трябва да го последваш там, където отива — отговори Оскар. — Свършва ли в раната от нож? Свършва ли в отрязаната глава на турист? Каква част от твоя мозък остава примитивна в свят, където буйната агресия и омразата са противопоказани на оцеляването? Защо не можем да извадим това от генетичния си код, както вадим гени на мишките? Зная какво прави твоят съпруг. — Говореше бързо, със суров тон, докато тя вадеше пистолета за силикон и тубата с поливинилсилоксан от куфарчето за съдебномедицински експертизи. — Провежда изследвания в тази област. В харвардската болница „Маклийн“. Използва образите, получени с магнитен резонанс. Функционален магнитен резонанс. Близо ли сме вече до решението? Или ще продължим да изтезаваме, измъчваме, изнасилваме и убиваме, да започваме войни и да извършваме геноцид и да решаваме, че някои хора не заслужават основните човешки права?
Скарпета нагласи тубата, свали червеното капаче, натисна спусъка и започна да изкарва бялата маса и безцветния катализатор върху хартиена салфетка, докато струята не стана равномерна. След това сложи смесителя на върха и се върна при масата, като му обясняваше, че ще използва силикона върху върховете на пръстите и раните му.
— Това е много добър материал за сваляне на отпечатъци от груби и гладки повърхности като ноктите на пръстите ти и дори възглавничките с пръстовите отпечатъци. Няма вредни странични ефекти и не дразни кожата. Драскотините и следите от нокти имат коричка и силиконът няма да им навреди, но ако в даден момент искаш да спра, трябва само да ми кажеш. Потвърждавам, че имам твоето съгласие да направя това.
— Да — отвърна той.
И застина неподвижен, докато тя докосваше ръцете му, като внимаваше с наранения палец.
— Ще почистя много внимателно нараняванията и ноктите ти с изопропил алкохол — каза Скарпета. — Така че телесните ти секрети да не пречат на оздравителния процес. Не би трябвало да боли. Най-много малко да пари. Кажи ми, ако искаш да спра.
Той се умълча. Гледаше как почиства ръцете му пръст по пръст.
— Откъде обаче си запознат с изследването на доктор Уесли в „Маклийн“ — продължи тя, — след като той още нищо не е публикувал? Но набирането на обекти продължава от доста време и беше силно рекламирано, много се писа за него. Предполагам, че това е отговорът, нали?
— Няма значение — отговори Оскар, вторачен в ръцете си. — Нищо не се променя. Хората знаят защо са изпълнени с омраза, но това не променя нищо. Не може да промениш чувствата. Цялата наука на света няма да промени чувствата.
— Не съм съгласна — възрази тя. — Ние сме склонни да мразим онова, от което се страхуваме. Мразим не толкова силно, когато се страхуваме по-малко.