— Това е тема за разговор между теб и Бентън, понеже тъкмо той миналото лято ми препоръча Марино. След онова, което прочетох днес, за първи път разбрах защо Марино всъщност е напуснал Чарлстън. Луси, ще повторя онова, което има най-голямо значение. Ти трябва да се справиш с положението.
— Това е лесно. Не възнамерявам да си имам работа с него.
— Това не е по твой избор — продължи Бъргър. — Ако искаш да работиш за мен, трябва да се справиш с това. Той има приоритет в сравнение с теб, защото…
— Радвам се да науча твоето определение за справедливост — прекъсна я Луси. — След като не аз съм човекът, който умишлено е нападнал жена и е започнал работа с измама.
— Това не е нито правна, нито буквална истина и не искам да споря по въпроса. Факт е, че Марино е изцяло намесен в това разследване и не мога да го отстраня без последици. Факт е, че не искам да остави случая по различни причини, след като е замесен от по-рано в него, тъй като е приел оплакване от приятеля на жертвата преди месец. Няма да махна Марино заради теб. Има и други криминологични компютърни специалисти. Само за да си наясно как стоят нещата.
— Няма друг, който може да направи онова, което мога аз. Само за да си наясно. Май по-добре да се откажа, преди да съм започнала, ако това е, което искаш.
— Не искам това.
— Той знае ли, че леля ми е тук?
— За да използвам твоя авиационен речник, изглежда, сега съм диспечер на въздушния трафик — каза Бъргър. — Правя всичко възможно нещата да вървят, без хората да се сблъскват помежду си. Моята цел са стратегически меки кацания.
— От това, което казваш, излиза, че той знае, че е тук.
— Не съм казала това. Не съм говорила с него по въпроса, но това не означава, че други не са го направили. Особено след като изведнъж се оказва гореща новина. Най-малкото в интернет. Може да е знаел от дълго време, че Кей идва и си заминава от Ню Йорк, но в светлината на тяхното опетнено минало не ме изненадва, че никога не е споменавал пред мен нещо за нея.
— А ти никога не си му казвала нещо за нея. — Очите на Луси бяха потъмнели от гняв. — Как е Кей? Харесва ли й да работи за Си Ен Ен? Как й се отразява брачният живот? Трябва наистина да пием по едно кафе с нея, когато отново дойде в града.
— С Марино не си бъбрим. Никога не съм имала желанието да съм неговата нова Скарпета. Не съм Батман и нямам нужда от Робин. С това не искам да обидя Кей, разбира се.
— Имаш късмет, че вече знаеш какво е направил Робин на Батман.
— Не съм напълно сигурна какво се случило — отговори Бъргър. Телефонът й иззвъня. — Мисля, че колата ти е тук.
Скарпета обели втвърдения силикон и го сложи в найлонови торбички за улики. После в единия шкаф намери антисептични марли и антибактериален крем, развърза халата на Оскар откъм гърба и отново го смъкна до кръста му.
— Сигурен ли си, че бяха пластмасови белезници?
— Виждаш го всеки ден по телевизията — отговори Оскар. — Полицията и военните ги използват, за да връзват хората като чували с боклук.
— Стой спокойно. Няма да боли.
И започна отново да почиства раните му и да нанася мехлема. Оскар не помръдна.
— Те нямаха право да я докосват — заговори изведнъж. — Аз вече ги държах, така че каква разлика щеше да има, ако аз я бях сложил на носилката? Вместо онези задници, които я пипаха навсякъде. Свалиха хавлиената кърпа от нея. Защо? Знаеш защо. Защото искаха да я видят.
— Гледали са за доказателства. За наранявания.
Тя внимателно вдигна халата му и го завърза.
— Нямаше нужда да вдигат хавлията — настоя той. — Казах им, че няма никаква кръв, като се изключат драскотините по краката. Изглежда, я е ударил с нещо. Може би с дъска. Не знам откъде той или те може да са взели дъска. Не видях нищо, което може да е причинило тези драскотини по краката й. Лицето й беше тъмночервено. На шията си имаше черта. Изглежда, е била удушена с връв или нещо подобно. Каквото и да е било, вече го нямаше около врата й. Полицията нямаше нужда да маха хавлията, за да види това, да й премери пулса или да погледне китките. Щом я погледнеше човек, веднага виждаше, че е мъртва. Студено ми е. Дали има одеяло тук?
Тъй като не можа да намери, Скарпета свали престилката си и я преметна около раменете му. Той трепереше, зъбите му тракаха.
— Седях на пода до нея, галех я по косата, по лицето и й говорех… Обадих се на сто и дванадесет. Помня краката им. Черни обувки и тъмни панталони, влизат през вратата. Бях я завил с хавлията и я държах. — Той се вторачи в стената. — Казаха ми да се дръпна от нея. Сграбчиха ме. Започнах да викам, че няма да я оставя. Обаче те ме принудиха. Не ми позволиха да я видя поне още веднъж. Нейното семейство живее в Аризона и ще я откарат там, а аз няма да я видя никога вече.