— Какво смяташ, че означава това? Как нападателят е влязъл и защо някой ще иска да нарани Тери?
— Те си имат свои мотиви — отговори той.
— Когато беше в жилището, забеляза ли някакви следи от грабеж? Може това да бил мотивът?
— Не забелязах нещо да липсва. Но и не съм гледал.
— Бижута? Тя носеше ли пръстен, колие, нещо, което е липсвало?
— Не исках да я оставя. Те нямаха право да ме накарат да я оставя и да седя в колата на този детектив, сякаш съм убиец. Той прилича повече от мен на убиец с тия бандитски дрехи и сплетена коса. Отказах да говоря.
— Току-що каза, че си говорил. Вътре в къщата.
— Вече бяха влезли. Мразя полицията. Винаги съм ги мразил. Возят се в патрулките си, говорят, смеят се, зяпат. Някой беше издрал колата ми с ключ и бе строшил всичките стъкла. Бях на шестнадесет. И ченгето казва: „Значи си имаме малък проблем?“. Седна в колата ми, сложи краката си върху удължените педали, а те щръкнаха отстрани край волана, а другото ченге се хилеше. Майната им.
— Други хора държали ли са се зле с теб? Подигравали ли са се с теб?
— Аз израснах в малък град, където всички ме познаваха. Имах приятели. Участвах в отбора по борба и получавах добри оценки. През последната година в гимназията бях председател на класа. Аз съм реалист. Не поемам глупави рискове. Обичам хората. Повечето хора са добри.
— Обаче си избрал кариера, при която можеш да ги избягваш.
— Предполага се, че в бъдеще повечето студенти ще посещават университета онлайн. Полицията смята, че всеки е виновен в нещо. Ако изглеждаш различен или имаш някакъв недъг. От другата страна на улицата, точно срещу нас, имаше момче със синдрома на Даун. Ченгетата винаги го подозираха в нещо, винаги предполагаха, че ще изнасили всяко момиче в района.
Скарпета започна да прибира нещата си в куфарчето за съдебномедицинска експертиза. Беше свършила с него. Сравняването на силиконовите отпечатъци на ноктите и драскотините и белезите от нокти щеше само да потвърди онова, което вече знаеше. Той вече трябваше да е осъзнал това, но тя искаше да е сигурна.
— Оскар, ти разбираш какво мога да кажа в резултат на всички неща, които направих тук — каза тя. — Силиконовите отпечатъци от ноктите и раните ти. Снимките и точните измервания.
Той гледаше вторачено стената.
Тя продължи леко да блъфира:
— Можем да проучим тези отпечатъци под микроскоп.
— Зная какво можете да направите — отговори той. — Зная защо направи силиконовите отливки. Да, зная, че ще ги огледаш под микроскоп.
— Ще оставя на полицейските лаборатории да го направят. Няма нужда аз да го правя. Мисля, че вече имам информацията, която ми трябва — каза тя. — Сам ли го направи, Оскар? Драскотините, натъртванията? Те всички са в твоя обсег. Всички с наклона, с който биха били, ако са самонанесени.
Той не отговори.
— Ако наистина имаш тази митична идея, че мога да разреша съвършеното убийство, не ти ли мина през ума, че ще се сетя, че си се наранил сам?
Нищо. Продължаваше да гледа стената.
— Защо? — попита тя. — Това ли ти беше намерението? Да дойда тук и да определя, че сам си си ги причинил?
— На никого не можеш да кажеш. Не можеш да кажеш на съпруга си. Не можеш да кажеш на детектив Моралес. Не можеш да кажеш на Бъргър или на онзи задник от нейната служба, който миналия месец не ми повярва.
— При сегашните обстоятелства това, което стана между нас, е поверително. Обаче нещата може да се променят — напомни му тя.
— Това е единственият начин, по който можех да те докарам тук. Трябваше да бъда ранен.
— А нападателят зад нейната врата?
— Нямаше. Когато стигнах там, лампите бяха угасени. Вратата беше отключена. Втурнах се вътре, виках я. Намерих я в банята. Там лампата светеше, сякаш искаше да изпадна в шок. От мястото, където паркирах, не можеш да видиш тази светлина, защото банята е в задната част. Свалих пластмасовите белезници с кухненската ножица. Тогава си порязах палеца. Малък срез, не съм сигурен как е станало, но посегнах да грабна ножицата, блокът с ножовете падна и един от тях трябва да ме е мушнал, така че навих хартиена кърпа около палеца си и изтичах навън, за да хвърля палтото си в колата. Седях с нея на пода на банята и раздрах ризата си и се нараних сам. На ризата има кръв. Обадих се на полицията.
— Фенерчето? Сам ли си нанесе удари с него?
— Намерих го в кухненското чекмедже. Избърсах го и го оставих на пода във всекидневната. Близо до вратата.