— Боже мили!
Имаше чувството, че сърцето й ще спре.
Интернет страницата имаше вид на обсебена от демон. Буквите, образуващи „Готам те пипна!“, непрекъснато се преподреждаха в „матоГ ет анпип!“, а фонът — силуетът на Ню Йорк — беше потъмнял и зад нето се стелеше кървавочервена мъгла. По някакъв начин коледната елха от Рокфелер Сентър се беше озовала в Сентръл Парк с върха надолу, в ресторанта „Боутхаус“ танцуваха кънкьори, а посетителите се хранеха на маси върху леда на Уолмън Ринк. След това започна да вали силен сняг, чу се тътен на гръмотевица, блесналите светкавици осветиха ужасна дъждовна буря, която се изля в магазин за играчки от веригата „Шоарц“, преди да премине в слънчев летен полет покрай река Хъдсън; Статуята на свободата изведнъж изпълни екрана и се разпадна, сякаш пилотът се беше блъснал в нея.
И отново и отново банерът правеше някакви луди лупинги, които Злата жена не успяваше да спре. Това виждаха милиони почитатели и тя не можеше да излезе с едно кликване от ставащото. Иконите не отговаряха — бяха мъртви. Когато се опитваше да влезе в тазсутрешната колонка или по-скоро качената допълнителна колонка, или някоя от архивираните, в отговор получаваше страховитото въртящо се цветно колело, генериращо цветове за уебдизайнерите. Не можеше да изпрати имейл към страницата, нито да влезе в „Готамски клюки“, където почитателите си чатеха, сплетничеха и казваха ужасни неща за хора, които не познаваха.
Не можеше да влезе нито в „Таблото с обявите“, нито в „Чуто по върховете“, „Фоторазмяна“ и дори в „Тъмната стаичка“, където можеха да се видят „Гадни снимки“ и „Разголени звезди“ или ужасно обичаните „Готамски некролози“, където Злата жена качваше снимки, направени след смъртта, включително наскоро получената на Мерилин.
Как бе възможно стотици хиляди фенове да отварят тази снимка и придружаващата история от Злата жена, когато уебстраницата беше блокирана и не работеше? „Заговор“, помисли си тя. „Мафията“, мина й с ужас през главата, когато се сети за тайнствения италиански агент, който я беше наел по телефона. „Правителството!“ Злата жена беше изтърсила всичко и сега ЦРУ или ФБР и Агенцията за национална сигурност бяха саботирали страницата, така че светът да не узнае истината. А може би наистина всичко беше заради терористите.
Трескаво защрака по всяка иконка, но нищо не ставаше, а банерът продължаваше несекващите си лупинги. „Готам те пипна!“ не спираше да се преподрежда по различни начини: „Готам те пипна! ет анпип матоГ! Готам те пипна!“.
Бентън чакаше пред амбулаторията. През процепа на затварящата се врата различните очи на Оскар се бяха вторачили в Скарпета, преди да изчезнат зад бежовата стомана. Тя чу щракането на резетата.
— Ела — каза Бентън и я докосна по ръката. — Ще говорим в моя кабинет.
Висок и слаб, той сякаш властваше над всяко пространство, в което пребиваваше, но сега изглеждаше уморен, сякаш се готвеше да легне болен. Красивото му лице беше напрегнато, сребристата коса чорлава и беше облечен като служител на лудница, със скучен сив костюм, бяла риза и невзрачна синя вратовръзка. На китката му имаше евтин пластмасов спортен часовник, на пръста — платинената брачна халка. Всеки знак на охолство щеше да е не на място в затворническото отделение, където средният престой беше по-малко от три седмици. Не беше необичайно Бентън да направи оценка на пациент в „Белвю“ и след месец да види същия човек на улицата да рови из боклука, за да намери нещо за ядене.
Той взе от нея куфарчето за съдебномедицински експертизи, а тя задържа пликовете с улики и каза, че трябва да ги предаде срещу разписка на полицията.
— Ще помоля някой да се отбие в кабинета ми, преди да тръгнем — успокои я Бентън.
— Трябва да отидат в лабораторията веднага, да анализират ДНК-то на Оскар и да влязат колкото може по-бързо в базата данни.
— Ще звънна на Бъргър.
Две колички със спално бельо минаха покрай тях, вдигаха шум като влак, решетъчна врата се затръшна; минаваха покрай килии, които щяха да са просторни според затворническите стандарти, ако не бяха натъпкани с по шест легла. Повечето мъже бяха по пижами, които не им ставаха, и водеха високи разговори. Някои гледаха през замрежените прозорци черната празнота на Ийст Ривър, други гледаха към отделението през решетките. Един от пациентите реши, че сега е най-подходящият момент да използва металната тоалетна чиния, и докато пикаеше, почна да обяснява на Скарпета каква голяма история щяла да излезе от него. Съкилийниците му започнаха да спорят кой ще изглежда по-добре по телевизията.