— Всъщност обади ми се в полунощ — уточни той. — Когато са го качили това проклето нещо.
— Но не се е обадила на Кей, нали?
— За нейна чест, не го е направила и се съгласи, като й казах, че аз ще се оправя с това.
— Но не си го направил — подхвърли д-р Томас. — И се връщаме отново към началото. Тази сутрин си разговарял с Кей, когато вече от много часове си знаел какво има в интернет. Но не си й казал нищо. И досега също не си й казал нищо. Не мисля, че става въпрос да й го кажеш лично. За съжаление има голяма вероятност да научи от някого другиго, а не от теб, ако вече не се е случило.
Бентън си пое тихо и дълбоко дъх. Стисна устни и се запита кога точно е започнал да губи вяра в себе си и в способността си да разчита околната среда правилно и да действа според това. Защото откакто се помнеше, притежаваше способността да оценява хората с един поглед или с малко слушане. Скарпета го наричаше неговия „номер на приемите“. Ще се запознае с някого или ще чуе част от разговор и — готово. Рядко се случваше да сбърка.
Но този път напълно беше пропуснал опасността на прага и все още не можеше да разбере напълно как е могъл да бъде толкова унищожително глупав. С течение на годините наблюдаваше как гневът и неудовлетворението на Пийт Марино нарастват. Знаеше много добре, че е само въпрос на време автоомразата и яростта да достигнат точката на избухване. Но Бентън не се страхуваше. Не приемаше Пийт Марино за съвсем истински, за да се страхува. Не беше сигурен, че някога си е представял, че Марино има пишка, преди тя да се превърне в оръжие.
В ретроспекция това нямаше смисъл. За всички останали беше невъзможно да подминат грубо издяланото мъжкарство на Марино и неговата избухливост. Точно с това съчетание Бентън си изкарваше прехраната. Сексуалното насилие, независимо от неговия причинител, осигуряваше работа за съдебномедицинските психолози.
— Имам убийствени мисли за него — каза Бентън на д-р Томас. — Разбира се, няма да ги осъществя. Само си мисля. Много мисли ми минават. Смятах, че съм му простил, и се чувствах горд със себе си, наистина горд заради начина, по който се справих с това. Къде щеше да е той, ако не бях аз? Всичко направих за него, а сега искам да го убия. Подсещането от тази сутрин не ми помогна и сега вече всички знаят. Така нещата се случват повторно.
— Или може би за първи път, защото сега ти се струва действително.
— О, винаги ми се е струвало действително — отговори Бентън.
— Обаче, когато прочетеш за това в интернет и знаеш, че милиони други хора също са го прочели, е различно. Това е различно равнище на действителност. Сега най-сетне имаш емоционална реакция. Преди това си реагирал интелектуално. От чувство за самозащита си го преработил в главата си, Бентън, мисля, че това е голям пробив. Но много неприятен. Съжалявам.
— Той не знае, че Луси е в Ню Йорк и че ако го види… — Бентън се поправи: — Не, не е вярно. Тя не би си помислила да го убие, защото вече е минала по този път. Това вече е в миналото. Тя не би го убила и ти го знаеш.
Бентън наблюдаваше как сивото небе едва доловимо променя червенината на старите тухли пред прозореца. Завъртя се със стола, потърка брадичката си и усети мъжкия си мирис и наболата си брада, която Скарпета винаги казваше, че приличала много на пясък. Беше будувал цяла нощ и не бе излизал от болницата. Трябваше да вземе душ и да се избръсне. Да се наяде и да се наспи.
— Понякога сам се изненадвам от себе си — каза той. — Когато казвам такива неща за Луси. Това всъщност си е напомняне какъв извратен живот водя. Единственият човек, който никога не е искал да го убива, беше Кей. Тя все още смята, че по някакъв начин сама си е виновна, и това ме ядосва. Невероятно ме ядосва. Аз напълно избягвам тази тема с нея и може би заради това не казах нищо. Целият проклет свят чете за станалото в шибания интернет. Уморен съм. Цяла нощ бях с човек, за когото не мога да ти кажа, но той ще се окаже голям проблем.
Той замълча и пак се загледа през прозореца, без да вижда нищо.
— Ето че стигаме до нещо — каза д-р Томас. — Чудех се кога най-после ще зарежеш глупостите какъв светец си. Страшно си ядосан и изобщо не си светец. Между другото, светци няма.
— Да, страшно ядосан. Направо ужасно ядосан.
— На нея.
— Да, наистина на нея — потвърди Бентън и това признание го уплаши. — Зная, че не е честно. Боже мили, та тя е човекът, който пострада. Разбира се, че не си го е търсила. Работила е с него през половината си живот, така че защо да не го пусне в къщата си, макар да е пиян и почти полудял? Нали затова са приятелите. Въпреки че знаеше какво изпитва той към нея, това не я прави виновна.