— С каквото мога, ще помогна — отговори Скарпета.
— Ще се радвам да си поговорим пак. И трябва да се видим. Може би да вечеряме в „При Илейн“ — предложи Бъргър.
Изглежда, това беше предпочитаният начин на поведение за професионалистки като тях. Щяха да се срещнат, за да обядват или може би вечерят заедно. Бяха си го казали за пръв път преди осем години, когато Бъргър беше дошла във Вирджиния като специален прокурор за най-потискащия случай в живота на Скарпета. Бяха си го казали и последния път, когато се срещнаха, през 2003, когато и двете бяха загрижени за Луси — тя току-що се беше върнала от една тайна операция в Полша, за която Скарпета все още знаеше много малко, като се изключеше това, че направеното от Луси е незаконно. Със сигурност не беше и морално. В студиото на Бъргър тук в града прокурорката беше седнала с племенницата на Скарпета и каквото и да беше станало между двете, то си остана тайна.
Странно беше, че Бъргър знаеше много повече за нея от всеки друг, за когото можеше да се сети, но не бяха приятелки. Беше малко вероятно, че щяха да се видят, за да правят нещо друго, освен да работят, независимо колко пъти са си предлагали хапване или по питие и наистина са го имали предвид. Липсата на връзка между тях не се дължеше просто на превратностите в живота на много заети хора, които се сблъскват и след това поемат по своите разделени пътища. Силните жени са предразположени да бъдат самотни, защото инстинктът им подсказва да не се доверяват една на друга.
Скарпета върна слушалката на Бентън и каза:
— Ако Тери е била натрапчиво маниакална, тялото й може да предостави някои следи. Изглежда, че ще имам възможност сама да хвърля едно око. Напълно случайно.
— Щях да ти кажа. Бъргър ме помоли да те попитам дали ще се съгласиш.
— След като доктор Лестър е на път за града, предполагам, че съм се съгласила още преди да го разбера.
— След това можеш да си тръгнеш и да не се забъркваш повече — каза Бентън. — Освен ако срещу Оскар не бъдат повдигнати обвинения. Не знам как ще те забърка това. Ще зависи от Бъргър.
— Моля те, не ми казвай, че този мъж е убил, за да получи моето внимание.
— Не зная какво да ти кажа. За нищо. В момента не зная дори какво да мисля. ДНК-то от вагиналните намазки на Тери. Хвърли едно око.
Скарпета извади лабораторния доклад от единия плик и го прочете, докато Бентън й разказваше какво му била казала Бъргър за някаква жена в Палм Бийч.
— Е — попита накрая, — можеш ли да се сетиш за някаква причина?
— Тук липсва докладът на доктор Лестър какви проби е взела. Ти каза вагинални.
— Това ми каза Бъргър.
— Какви точно са били и откъде? Тук това го няма. Няма да рискувам да изкажа предположение за необичайните резултати и какво биха могли да значат.
— Е, аз ще рискувам. Замърсяване — каза той. — Макар че не мога да разбера как може да е замесена възрастна жена в инвалидна количка.
— Някаква възможност да има връзка с Оскар Бейн?
— Не. Бъргър й се обадила и попитала.
Телефонът му звънна, той се обади и дълго слуша, затвореното му лице не издаваше нищо.
— Не мисля, че беше особено добра идея — каза накрая. — Съжалявам, че стана така… Разбира се, че съжалявам, особено като се има предвид… Не, не искам да ти кажа тъкмо по тази причина… Защото… не, чакай малко. Изслушай ме. Истината е, че аз… Луси, моля те. Остави ме да довърша. Не очаквам да разбереш, но не може да навлизаме в това сега. Защото… Не, не го мислиш сериозно. Защото… Когато човек няма към кого да се обърне… Ще говорим за това по-късно. Съгласна? Успокой се и ще разговаряме по-късно. — И затвори.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Скарпета. — Какво разправя Луси? За какво съжаляваш и кой не е имало към кого да се обърне?
Лицето на Бентън беше бледо, но невъзмутимо.
— Понякога тя губи усещане за време и място. Точно сега нямам нужда от гневните й изблици.
— Гняв? За какво?
— Знаеш каква става.
— Обикновено само когато има сериозна причина.
— Сега не можем да навлизаме в това. — Каза й същото, което беше казал на Луси.
— Как, по дяволите, очакваш да се съсредоточа, след като съм чула подобен разговор? В какво да навлизаме?