Скарпета плъзна очи по редовете почти без да ги чете.
— Няма сестра Поли и описаното не се е случвало, не и по този начин. Беше друга монахиня и със сигурност не е имало похотливо налагане с камшик в тоалетната.
— Но има известна истина.
— Да, Маями, стипендията за енорийското училище. И продължителната смъртоносна болест на баща ми.
— И бакалницата също. Другите момичета в училището наричаха ли те Флоридската бисквитка?
— Бентън, не искам да говоря за това.
— Опитвам се да определя кое от изнесеното е вярно и кой би могъл да го знае.
— Не зная откъде идва информацията.
— Не ме е грижа толкова какво от това е лъжа. Проблемът е и дали някъде има публикуван източник с това, което е в тези колонки. Защото ако няма, както казваш ти, значи някой близо до теб пуска информация на този неизвестен автор, който и да е той.
— Марино — каза тя неохотно. — Той знае за мен неща, които другите не знаят.
— Очевидно информацията за Чарлстън. Макар да не мога да си представя, че е използвал тази дума.
— Коя дума, Бентън?
Той не отговори.
— Не можеш да се насилиш да я произнесеш, нали? Изнасилване. Въпреки че не това се случи.
— Не зная какво се е случило — отговори той тихо. — Това е моят проблем. Зная само толкова, колкото ми позволи да знам.
— По-добре ли щеше да се чувстваш, ако беше гледал?
— Кей, как можеш да…
— Трябва да видиш всяка подробност, сякаш това ще ти даде възможност да сложиш край — отбеляза Скарпета. — Кой е човекът, който винаги казва, че няма такова нещо като край? Мисля, че и двамата бихме го казали. И сега този колумнист и онзи, който му пуска информация, печелят. Защо? Защото седим тук разстроени, не се доверяваме един на друг, отчуждени сме. Истината е, че ти вероятно знаеш за станалото много повече от Марино. Искрено се съмнявам, че той помни много от онова, което каза и направи онази вечер. За негово добро, надявам се, че съм права.
— Кей, аз не искам да съм отчужден. И не знам защо, но това явно ме безпокои повече, отколкото теб.
— Разбира се, че знаеш. Чувстваш се много по-безсилен от мен, защото не си могъл да го спреш. Аз поне спрях нещо. Предотвратих най-лошото.
Той се престори, че отново чете двете колонки, макар всъщност да искаше да се успокои.
— Възможно ли е да знае информацията от Флорида? — попита след малко. — Какво си му разказвала за детството си? Всъщност нека преформулирам въпроса: частта, която е вярна — той кимна към екрана на компютъра, — това ли е информацията, която си му дала?
— Марино ме познава от почти двадесет години. Срещал се е с майка ми и сестра ми. Естествено, че знае някои подробности от живота ми. Не си спомням всичко, което съм му разказвала, но не е голяма тайна за хората, които са ми близки, че съм израснала в не толкова хубав квартал в Маями, че нямахме пари и че баща ми крееше години наред от рак, преди да умре. И че се справях много добре в училище.
— А момичето, което ти е счупило моливите?
— Това са глупости.
— Но верни, доколкото разбирам.
— Да, имаше едно момиче, което ми счупи моливите. Грубиянка. Дори не си спомням как се казваше.
— Монахиня удряла ли ти е шамар?
— Защото се развиках на оная и тя ме изпорти, а не обратното. И една от сестрите ме наказа. Това беше. Без възбуждаща сцена в тоалетната. Абсурдно е, че водим този разговор.
— Смятах, че зная всичките ти истории. Не ми е приятно, че не е така и че трябва да го научавам от интернет. Абсурдно или не, подробности като тази ще обиколят целия град и най-вероятно вече го обикалят. Не можеш да избягаш от това дори в Си Ен Ен, където имаш приятели. Когато си на предаване, все някой ще се почувства длъжен да те попита. Ще трябва да свикнеш. И двамата ще трябва да свикнем.
Тя не мислеше за разголването и за това, че трябва да свикне с него. Мислеше си за Марино.
— За това значи говореше Луси, когато ти се обади преди малко. Каза ти нещо за него.
Бентън не каза нищо. Но и това беше отговор. Да, Луси бе говорила за Марино.
— Какво искаше да кажеш с това, че нямало към кого да се обърне? Или говореше за друг? Не крий нищо от мен. Не и сега.