— Тип поведение, по-присъщо за импулсивните престъпления — отбеляза Скарпета. — Не умишлените. Това убийство не ми прилича на импулсивно. Когато престъпникът донася свое собствено оръжие, свои средства за връзване, пластмасови белезници например, това е предумишлено.
Бентън, без да иска, се убоде с кламера, загледа как на върха на пръста му започва да се образува капка кръв и я изсмука.
— В куфарчето за съдебномедицински експертизи няма аптечка за първа помощ. Доста глупаво всъщност. Трябва да намерим лепенка и…
— Кей, не те искам в цялата тази история.
— Ти ме вкара в нея. Или най-малкото позволи това да се случи. — Тя гледаше вторачено пръста му. — По-добре го остави да покърви. Не обичам прободни рани. По-лоши са от порезните.
— Не исках да те поставям в центъра на събитията. Просто нямах избор.
Понечи да каже, че не избира вместо нея, но това щеше да е още една лъжа. Тя се протегна през бюрото и му подаде хартиени кърпички.
— Мразя го това — продължи Бентън. — Винаги мразя, когато си в моя свят, а не в своя. Трупът не се привързва към теб, не развива чувства. Човек няма връзка с мъртвите. Ние не сме роботи. Някой тип измъчва някого до смърт, а аз седя срещу него на някоя маса. Той е личност, човешко същество. Мой пациент. Смята, че аз съм неговият най-добър приятел, докато не ме чуе да давам показания в съда, че прави разлика между правилно и погрешно. Свършва в затвора до края на живота си или, в зависимост от законодателството, на опашката за изпълнение на смъртни присъди. Няма значение аз какво мисля или в какво вярвам. Аз си върша работата. Правя онова, което е правилно в очите на закона. Макар да знам, че това няма да ме накара да се почувствам по-малко преследван.
— Не знаем какво е да не се чувстваш преследван — каза тя.
Той стисна пръста си и капката излезе пак, яркочервена. Погледна я от другата страна на бюрото, правите й рамене, силните способни ръце, прелестните очертания на тялото й под костюмчето и я пожела. Почувства възбуда тук, в затвора, въпреки че когато бяха сами вкъщи, рядко я докосваше. Какво му ставаше? Сякаш беше преживял катастрофа и го бяха сглобили неправилно.
— Кей, трябва да се върнеш в Масачузетс. Ако бъде обвинен и ти пратят призовка, ще се върнеш и ще се оправим с това.
— Няма да бягам от Марино — възрази тя. — Няма да го избягвам.
— Не това искам да кажа. — Но беше точно онова, което искаше да каже. — Тревожа се за Оскар Бейн. Може да излезе от „Белвю“ всеки момент. Искам да си колкото се може по-далеч от него.
— Онова, което искаш, е да съм колкото се може по-далече от Марино.
— Не мога да си представя за какво би искала да си до него. — Чувствата му угаснаха, гласът му стана твърд.
— Не съм казала, че искам, а че няма да бягам от това. Не аз побягнах от страх — той го направи.
— Надявам се, че моето участие в тази история ще свърши след няколко дни — въздъхна Бентън. — След това ще стане отговорност на Нюйоркското полицейско управление. Бога ми, наистина съм доста изостанал в „Маклийн“. Преполовил съм изследването, но вече не съм сигурен за статията. Не си длъжна да проведеш консултацията в шибаната морга. Защо да спасяваш отново задника на доктор Лестър?
— Не това искаш в действителност. Да не се показвам? Да избягам от работата, след като Бъргър ме помоли за помощ? Последният полет е в девет. Не мога да го хвана, знаеш го. Защо тогава говориш така?
— Луси може да те закара с нейния хеликоптер.
— Вкъщи вали. И сто на сто няма никаква видимост.
Гледаше го в очите и му беше трудно да не позволи на чувствата си да се проявят в очите. Желаеше я. Искаше я сега, тук, в кабинета, и ако тя знаеше какво чувства, щеше да се отврати. Щеше да реши, че е прекарал твърде много години в ровене из всички въобразими форми на перверзия и накрая се е заразил.
— Все забравям, че там времето е различно — каза той.
— Никъде няма да ходя.
— Добре. Като гледам, си стегнала багажа така, сякаш няма да се връщаш.
Багажът й беше до вратата.
— Храна — поясни тя. — Колкото и да искаш да ме изведеш на романтична вечеря тази вечер, ще ядем вкъщи. Ако някога си стигнем вкъщи.
Погледнаха се в очите. Тя току-що му беше задала въпроса, който искаше да му зададе, но непряко.
— Моите чувства към теб не са се променили — отговори той. — Ако знаеш как се чувствам от време на време… но не ти казвам.
— Може би не е лошо да започнеш да ми казваш.