— Скъпи, аз мога да ти кажа само като я погледна. Мога да ти кажа всичко, което искаш да знаеш за бижутерията. Истински, подправени, хубави, лоши, скъпи, евтини. Някога работех в кражбите на собственост. Освен това обичам неща, които не мога да си позволя, и предпочитам да нямам нищо, отколкото да нося боклуци. Нали схващаш какво имам предвид?
Марино осъзнаваше своя евтин лошо ушит италиански бутиков костюм, произведен в Китай. Беше сигурен, че ако го навали дъжд, ще оставя след себе си следа от черна боя подобно на сепия. Успя да смъкне сакото и го хвърли върху облегалката на един стол. Развърза вратовръзката и издърпа рязко края: нямаше търпение да си нахлузи джинсите, пуловера и старото подплатено яке „Харли Дейвидсън“, с което беше отказал да се раздели на битака.
— Можеш ли да ми пратиш по имейла снимка на гривната за глезен, която е носила Тери Бриджис? — попита Бакарди.
Гласът й беше мелодичен и щастлив и изглеждаше заинтересувана от нещата, които вършеше, и от него също. Разговорът с нея го събуждаше по начин, който отдавна не беше изпитвал. Може би защото беше забравил колко хубаво е да се отнасят с теб като с равен и дори по-важно — с уважението, което заслужаваш. Какво се беше променило през последните няколко години, за да го накара да изпитва толкова лоши чувства към себе си?
Чарлстън беше произшествие, което просто е чакало да се случи, и с това въпросът се изчерпваше. Не ставаше въпрос за т.нар. болест, която някой излива от бутилката. Когато Марино стигна до този извод, с неговата терапевтка Нанси се изправиха пред своето най-голямо разногласие и грозен спор. Случи се точно преди да завърши лечебната си програма. Тя го започна, като каза, че всичко дисфункционално в неговия живот се корени в алкохолизма му и че когато остареят, пияниците и наркоманите се превръщат в преувеличени разновидности на самите себе си.
Дори му начерта графика през онзи юнски следобед, когато бяха сами в параклиса. Всички прозорци бяха отворени и той подушваше морския въздух, и чуваше чайките да крещят, докато връхлитат към скалистото крайбрежие, където би трябвало да лови риба или да кара мотоциклет, или още по-добре да седи с вирнати крака и да кърка, вместо да обвинява живота си. Нанси му показа черно на бяло как, когато на дванадесет той и бирата са станали „най-добри приятели“, животът му е започнал бавно да се влошава и да се осейва с травми — и ги подчерта дебело и ги наименува:
Сбивания
Лоши оценки в училище
Самота
Сексуален промискуитет
Нарушени връзки
Рискове/боксиране/оръжия/полиция/мотоциклет.
Черта провалите му почти цял час, като използваше съкращения, които се нуждаеха от дешифриране. Онова, което всъщност му показа, беше, че от първата си бира се е носил по гневен опасен път на агресия, сексуален промискуитет, нарушени приятелства, развод и насилие. И че колкото повече остарява, толкова по-сгъстени ще са травмите му, защото такава е природата на тази болест. Тя те превзема и колкото повече остаряваш, толкова по-малко можеш физически да й се противопоставиш и тя си прави, каквото си иска, или нещо такова.
Когато сложи дата на диаграмата му, подписа се и дори нарисува усмихнато личице отдолу, и му подаде шибания лист, той попита:
— И какво да го правя? Да го залепя на скапания хладилник?
Стана, отиде до прозореца и погледна навън към океана, който се стоварваше върху черния гранит. Пяната пръскаше във въздуха, а чайките крещяха, сякаш водата и птиците се събираха и бунтуваха точно пред него, опитваха се да го махнат от това място.
— Видя ли какво направи? — каза Нанси на гърба му, докато Марино гледаше най-красивия ден, който беше виждал, и се питаше защо не е отвън сред всичко това?
— Пийт, ти току-що ме отблъсна. У теб говори алкохолът.
— Дрън-дрън — отвърна той. — Не съм пил капчица от цял месец. Говоря аз.
Сега, когато разговаряше с жена, която никога не беше виждал, и с име, което го правеше щастлив, осъзна, че не се е справял толкова зле, наистина, докато не престана да е истинско ченге. Когато най-накрая напусна Ричмъндското полицейско управление и започна да работи като частен детектив за Луси, а след това като детектив по смъртните случаи за Скарпета, беше изгубил правото да налага закона и с това — цялото си самоуважение. Никого не можеше да арестува. Дори не можеше да глоби някого за неправилно паркиране или да нареди колата му да бъде откарана на наказателен паркинг. Всичко, което можеше да направи, бе да се набърква в разни положения и да ръси празни заплахи. Със същия успех можеше да си отреже кура. И какво направи миналия май? Трябваше да покаже на Скарпета, че все още има кур, макар онова, което направи в действителност, беше да го докаже на себе си и да се опита да си върне живота. Не казваше, че направеното от него е хубаво или че трябва да бъде извинено. Никога не го беше казвал и още по-малко си го мислеше.