— На няколко преки оттук — отговори Марино. — Никой не ме видя.
— Да, много си ми изкусен ти, брато. Вдигаше шум като слон, докато се катереше по стълбата. Жалко, че не дойде малко по-рано. Виждаш ли госпожата с телефона?
Той посочи към апартамента, където жената в зелена пижама още седеше на дивана, жестикулираше и говореше.
— Удивително колко много хора не дърпат пердетата или не пускат щорите — подхвърли Моралес.
— Вероятно това е истинската причина да си тук — подметна Марино.
— Виждаш прозореца вляво, нали? Сега лампите не светят, но преди половин час грееха ярко като на филмова премиера, и тя по средата.
Марино се вторачи в тъмния прозорец, сякаш очакваше изведнъж да грейне в светлини и да му покаже онова, което беше пропуснал.
— Излезе от банята и хвърли хавлията. Хубави цици, имам предвид наистина хубави — натърти Моралес. — Помислих си, че ще падна от шибания покрив. Боже, наистина си обичам работата!
Марино би се отказал от възможността да види петдесет голи мацки, ако това можеше да му спести необходимостта да се спусне по стълбата. Моралес се изправи — чувстваше се удобно тук горе като гълъб, а Марино се запромъква обратно към ръба на покрива и сърцето му отново заблъска. Докато напредваше сантиметър по сантиметър, се запита, какво му е станало. Години наред беше летял на хеликоптерите и самолетите на Луси. Преди обичаше стъклени асансьори и висящи мостове. А сега му беше неприятно да се качва на домакинската стълба, за да смени електрическа крушка.
Погледна Моралес, който вървеше към сателитната чиния, и го обхвана странно чувство. Моралес беше учил в скъпи училища. Беше лекар или ако искаше, можеше да бъде. Имаше хубава външност, макар да правеше и невъзможното, за да накара хората да си мислят, че е главатар на улична банда или някакъв латино гангстер. Той целият беше едно голямо противоречие и нямаше логика в това да се изкатери тук, за да монтира камера, след като ченгето седеше два етажа по-долу, за да пази местопрестъплението. И да не му каже нищо? Ами ако ченгето го беше чуло да се размотава тук горе?
И Марино си спомни какво беше споменала съседката, за врата към покрива, за това, че е виждала техници при сателитната антена. Може би Моралес не се беше качил по стълбата. Може да беше стигнал тук по лесен начин, но беше прекалено голям задник, за да сподели тайната с Марино.
Студената стомана захапа голите му ръце, когато стисна перилата и бавно започна да слиза. Не знаеше, че е стигнал до края, докато не усети земята под краката си. Облегна се на стената от червеникавокафяви тухли, за да се успокои. Отиде до входа, спря до стълбите и погледна нагоре дали Моралес гледа, обаче не можа да го види.
На връзката с ключовете му беше закачено тактическо фенерче и той насочи мощния лъч към лампите от двете страни на обвитата с бръшлян външна врата на кооперацията. Огледа тухлените стъпала, площадката, след това плъзна лъча по храсталаците и кофите за боклук. Обади се на диспечера и обясни, че моли полицая в апартамента на Тери Бриджис да излезе да му отвори входната врата и да го пусне да влезе. Изчака минутка и вратата се отвори. Не беше същото униформено ченге, което го беше пуснало да влезе през деня.
— Забавляваш ли се? — попита Марино и мина покрай него във фоайето, та онзи да затвори вратата.
— Вътре започва да смърди — каза полицаят и заприлича съвсем на шестнайсетгодишен. — Напомни ми никога повече да не ям пилешко.
До вратата Марино видя два електрически ключа. Единият беше за външните лампи, а другият за фоайето.
— Имаш ли представа дали са свързани с реле за време?
— Не са.
— Тогава как са светнали тази вечер?
— Светнах ги, когато дойдох преди около два часа. Защо? Искаш да ги загася ли?
Марино погледна тъмните дървени стъпала, които водеха към втория етаж.
— Не, остави ги запалени. Беше ли горе? Изглежда, останалите обитатели не са се върнали.
— Никъде не съм ходил. Седях си на задника ей там. — Той кимна към вратата на апартамента, която беше оставил открехната. — Никой не е влизал в сградата. Ако бях на тяхно място, особено ако съм сама жена, нямаше да бързам да се връщам.
— Тук няма други самотно живеещи жени — отвърна Марино. — Само тази, чийто апартамент пазиш. В онзи там — той посочи вратата от другата страна на фоайето — живеят две момчета, и двамата бармани. Вероятно никога не са си вечер вкъщи. Горе? Точно над Тери Бриджис е едно момче, следва в Хънтър Колидж. Помага си за пари, като разхожда кучета. В апартамента от другата страна идва някакъв италиански консултант. Работи за британска финансова фирма, която всъщност е наемател на жилището. С други думи, фирмено жилище. Човекът вероятно е тук много рядко.