— Някой говорил ли е с тях?
— Аз не, но прегледах информацията за тях. Нищо не изскочи. От разговора с нейните родители останах с впечатлението, че не е била от дружелюбните. Никога не говорела за другите обитатели и изглежда, не ги е познавала, нито са я интересували. Та това не е Югът. Хората тук не пекат сладки за съседите си, та да могат да си пъхат носа в живота им. Не се притеснявай за мен. Ще отида да поогледам за няколко минути.
— Бъди внимателен, защото детектив Моралес е горе на покрива.
Марино спря на първото стъпало.
— Какво?
— Да, качи се преди около час.
— Каза ли ти защо?
— Не съм го питал.
— Той каза ли ти да си преместиш колата?
— Защо?
— Попитай го — отговори Марино. — Той е великият детектив с великите идеи.
Качи се по стълбите на втория етаж. На тавана между двата апартамента имаше стоманен капак с дръжка от вътрешната страна. Под него стоеше алуминиева стълба с гума на краката срещу хлъзгане, ключалка срещу случайно затваряне и работен поднос с няколко винта в него. Наблизо се виждаше широко отворената врата на килерче.
— Кучи син — измърмори Марино.
Представи си как Моралес на покрива се смее, докато го слуша как слиза с мъка по противопожарната стълба — а всичко, което трябваше да направи, бе да му покаже капака на покрива. И тогава Марино можеше да слезе по петте яки стъпала на алуминиевата стълба вътре в осветена сграда, вместо по тридесетте тесни метални стъпенки вън в ледения студ.
Сгъна стълбата и я прибра в килера.
Беше преполовил пътя до колата си, когато мобилният му телефон започна да звъни. На екрана се изписа „непознат“. Беше сигурен, че е Моралес, страшно ядосан.
— Да — обади се той весело, докато крачеше.
— Марино? — Обаждаше се Джейми Бъргър. — Опитвам се да намеря Моралес.
Имаше доста фонов шум, който звучеше като автомобилно движение, но си личеше, че е раздразнена.
— Току-що го видях — обясни Марино. — В момента е един вид недосегаем.
— Ако случайно говориш с него, може да споменеш, че съм му оставила три съобщения. Четвърто няма да оставя. Може би ти ще се погрижиш за моя проблем. Досега осемнадесет пароли.
— Само за нея? — Имаше предвид Тери Бриджис.
— Все същия интернет доставчик, но различни потребителски имена. По някаква причина. Нейният приятел също има. В момента слизам от такси.
Марино чу шофьорът да казва нещо, след това Бъргър, после вратата на таксито се тресна и той започна да я чува по-добре.
— Секунда — каза той, — нека стигна до колата си.
Цивилната му синя „Импала“ беше паркирана малко по-нататък.
— Къде си и какво правиш? — попита тя.
— Дълга история. Моралес споменавал ли ти е за един случай в Балтимор и друг в Гринич, Кънектикът?
— Мисля, току-що споменах, че не съм говорила с него.
Той отключи колата и се качи. Запали двигателя, отвори жабката и потърси химикалка и нещо, върху което да пише.
— Ще ти пратя по имейла разни неща и мисля, че мога да го направя от джобния си компютър — каза той. — Бентън също трябва да ги получи.
Мълчание.
— Ако си съгласна, ще му изпратя и на него онова, което получих.
— Разбира се — съгласи се тя.
— Надявам се, че няма да се разсърдиш, че го казвам, но ние нещо не си говорим. Искаш ли пример? Имаш ли представа дали ченгетата са огледали горните етажи на сградата на Тери снощи? Дали са проверили капака към покрива и стълбата в килера на стълбищната площадка?
— Нямам представа.
— Точно това искам да кажа. Няма нищо по въпроса в доклада. Снимки също.
— Това е интересно.
— Покривът е място, откъдето лесно може да се влезе и излезе и никой няма да те види. На западната страна на кооперацията има противопожарна стълба — и никой няма да те види, както вече казах.
— Моралес трябва да знае отговора на този въпрос.
— Не се притеснявай. Сигурен съм, че темата ще изплува. И още нещо. ДНК-то на Оскар трябва веднага да бъде пуснато през ОДБД. Заради Балтимор и Гринич. Получи ли имейлите ми?