Трябваше да разхожда бавния и болен от артрит булдог повече от половин час, преди да постигне успех, и в резултат закъсня. Когато стигна до сградата с торбичка ако в ръка, Бъргър се очертаваше на трепкащата светлина на уличните лампи на фона на старите тухли и железните решетки, застанала пред трите стъпала, които водеха към дебелата дъбова входна врата на Луси.
— В аптеките продават цветни — каза Бъргър и кимна към пликчето в ръката на Луси. — Да не са прозрачни.
Луси хвърли добре свършената работа на Джет Рейнджър в кофата за боклук и отвърна:
— Надявам се, че не ме чакаш отдавна. Той не е градско момче. На млади години сигурно е имал истински зелен двор с бяла дъсчена ограда. Казва се Джет Рейнджър, като първия хеликоптер, който имах някога. Джет Рейнджър, запознай се с Джейми. Не знае никакви номера като подаване на лапа, стоене на задни крака или въртене на място. Доста обикновена душица си ми ти, нали, моето момче?
Бъргър приклекна, за да погали Джет Рейнджър зад ушите, без да я е грижа, че дългото й визонено палто мете мръсния тротоар и че пречи на пешеходците. Хората я заобикаляха в студения мрак, докато тя целуваше булдога по темето, а той я лизна по брадичката.
— Впечатляващо. — Луси поклати глава. — Той не харесва повечето хора. Странно е да живееш с някакъв задник. Нямам предвид себе си, а предишния му собственик. Извинявай — каза тя на кучето и го погали, като докосна рамото на Бъргър, докато го правеше, — не трябва открито да обсъждам мъчителното ти минало и да използвам „собственик“. Постъпих грубо. Всъщност той не е мой — обърна се тя към Бъргър. — Фактически плащам значителна сума, за да ми позволява да го храня и глезя, да го извеждам и да спя с него.
— На колко е? — попита Бъргър.
— Не съм сигурна. — Луси галеше заострените уши на Джет Рейнджър. — Малко след като се преместих тук, си тръгвах от Западното хеликоптерно летище, след като бях пристигнала от Бостън, и го видях да се влачи покрай уестсайдската магистрала. Виждала ли си паническия поглед на куче, което се е изгубило? Освен това куцаше.
Покри ушите на Джет Рейнджър с длан, така че да не чуе останалото, и продължи:
— Без каишка. Очевидно изхвърлен от кола, вероятно защото е стар, болят го краката и е полусляп. Нали разбираш, вече не е забавен. Обикновено не живеят повече от десет, а той вече ги е наближил.
— Хората са гадни — отговори Бъргър, докато се изправяше.
— Хайде — обърна се Луси към кучето, — не се разстройвай от палтото на Джейми. Сигурна съм, че всяко от горките малки порчета е умряло от естествена смърт.
— Скоро ще получим паролите — каза Бъргър. — Може би това ще обясни останалото.
— Не зная какво е останалото, след като не знам кой знае колко и за първото. Ние сме още в началото — отговори Луси. — Обаче според мен има достатъчно, за да се тревожа за леля си. И аз се тревожа.
— Разбрах го, когато се обади.
Луси вкара интерактивния ключ в цилиндъра на специалната брава, отвори входната врата и алармата започна да пищи. Тя набра паролата на клавиатурата и звукът спря. Влязоха и Луси затвори вратата зад тях и каза:
— Когато видиш за какво говоря, първият ти подтик ще е да ме уволниш. Но няма да го направиш.
Злата жена се смяташе за отличен уеб администратор, но не беше програмистка. Не беше специалист по информационни технологии.
Седеше пред компютъра и наблюдаваше как интернет страницата на „Готам те пипна!“ продължава своите маниакални подскоци, докато техникът от фирмата, която я хостваше, й обясняваше, че проблемът е в „преливане на буфера“. Причината, както обясни, била, че броят на потребителите, опитващи се да получат достъп до определена информация на страницата, бил надвишил огромния капацитет на сървъра и в този момент положението било извън контрол, милиони хора кликвали на снимката в „Тъмната стаичка“ и това, според човека, можело да означава само едно.
— Червей — каза й. — Или с други думи, вирус. Но е нещо, което не бях виждал. Наистина е повече от мутирал червей.
— Как е възможно мутирал или не червей да инфилтрира програмата? — попита Злата жена.
— Вероятно потребител без нужните привилегии някак си е използвал случаен код и се е възползвал от претоварването и възникналата с това уязвимост на уеб прокси сървъра. Който и да го е направил, е доста умел.
И продължи с обясненията, че по принцип се било случило следното: някой бил изпратил приложение, съдържащо червей неразпознаваем за познатите на индустрията антивирусни програми. Този червей имитирал, че потребителите отварят изображение, което заема много място, „като фотография“, така каза, и добави: