Шефа щеше да я уволни, или по-скоро онзи агент от Обединеното кралство, който едва говореше английски. Ако Шефа наистина беше свързан с някоя терористична група, животът на Злата жена беше в опасност. Докато спеше, някой убиец можеше да влезе в апартамента й.
Трябваше й куче.
Колкото повече бърбън пиеше, толкова по-потисната, уплашена и самотна се чувстваше. Размишляваше за колонката, която беше качила няколко седмици преди Коледа. В нея се споменаваше същата верига магазини за домашни любимци, която Тери беше препоръчала, след като Айви умря, и й беше предложила да плати за друго куче.
Злата жена влезе в интернет, за да я провери.
Централата на „Сърца и опашки“ се оказа съвсем наблизо и работеше до девет.
Бившият таван беше просторен, с голи греди, червени тухлени стени и подове от полирано кафеникаво дюшеме, грижливо реставрирани и модернизирани. Нямаше мебели, ако се изключеха работните станции, въртящите се черни столове и стъклената конферентна маса. Нямаше дори един-едничък лист хартия.
Луси покани Бъргър да се разположи като у дома си и подчерта, че е на сигурно и безопасно място. Всички телефони били безжични и оборудвани с устройства за смущения, а алармената система вероятно била по-добра от тази на Пентагона. Някъде тук Луси сигурно имаше огнестрелни и други смъртоносни оръжия, достатъчно незаконни, за да я обесят насред централния площад. Бъргър не попита, но не се чувстваше в безопасност и сигурна. Просто се притесняваше и размишляваше.
Като фон пееше Ани Ленъкс. Луси седеше в кабината си, заобиколена от три видеоекрана, големи почти колкото холни плазмени телевизори. На меката светлина профилът й беше добре очертан, челото гладко, носът орлов, лицето напрегнато, сякаш нямаше какво друго да прави, освен да навигира през онова, което винаги беше причинявало главоболие на Бъргър. Истинско. От онзи вид, който винаги завършваше по един и същ начин: легнала в тъмна стая със студени компреси на очите.
Тя застана до стола на Луси и започна да рови в чантата си с надеждата, че някъде вътре може да се крие „Зомиг“, единственото лекарство, което й помагаше. Блистерът, който намери пъхнат между страниците на бележника си, беше празен.
Луси обясняваше повече, отколкото Бъргър всъщност искаше да знае. Почна с това какво извлича нейната компютърна програма от намерените в апартамента на Тери Бриджис лаптопи и свързаната с това технология. Бъргър беше разочарована, че отказа да пусне втората машина, която очевидно беше посветена изцяло на интернет. Нямаше търпение Марино да се обади с паролите на имейлите. Въпросът беше дали още ще е тук, когато го направи. По-големият въпрос беше защо изобщо беше тук. Част от нея знаеше и тя беше объркана и не знаеше какво да прави. Двете с Луси имаха един голям проблем за решаване. И не само един всъщност.
— Обикновено, когато изтриеш файл в операционна система, разполагаш с добра възможност да възстановиш данните, ако задействаш програмата за възстановяване достатъчно бързо — обясняваше Луси.
Бъргър седна до нея. Ярки бели късчета текст, накъсани изречения и думи се свързваха в черния мрак на електронното пространство. Тя си помисли дали да не си сложи тъмните очила. Имаше усещането, че няма да помогне. Работата вървеше натам, накъдето трябваше да върви, и тя нямаше да спре.
Ако искрено беше искала да спре ставащото, нямаше тази вечер да вземе такси до Вилидж, независимо от кризата, неотложността и логиката в онова, което Луси й беше казала по телефона, когато се обади да предложи Бъргър да хвърли едно око на развиващите се неща.
И преди бе оставала сама с Луси, но това беше преди години, когато удивително сложната и високорискова племенница на Скарпета беше много млада, а Бъргър прекалено омъжена. А едно нещо не правеше никога: да нарушава договори или да губи случаи заради технически подробности.
Сега нямаше договор и Луси беше по-голяма, а единствената техническа подробност щеше да е онази, която Бъргър решеше да включи.
— Не изглежда Тери да е имала някаква причина да възстановява нещо, което е изтрила — обясни Луси, — затова виждаш някои доста големи парчета текст, смесени с късове с най-различна големина, като някои са толкова малки, че представляват само късчета. Колкото по-дълго се бавиш с възстановяването на изтрити или повредени данни, толкова по-голяма възможност имат новосъздадените данни да заемат местата, освободени в твърдия диск от изтриванията. Това затруднява програмата да установи какво е имало преди на това място.