На екрана течаха късове и парчета от дисертация, предлагаща отчасти исторически поглед върху криминологията, медицината и психиатрията, което не беше твърде изненадващо. Проверката на архивите и информацията от родителите на Тери показваха, че е записана в Готам Колидж, където баща й беше декан, и че пише дисертация по криминологична психология. Докато Бъргър гледаше как криминологичните думи и фрази прелитат пред погледа й, познатата болка в слепоочията й се засилваше и започваше да пълзи навътре към очните й дъна.
Забеляза отправки към „Фермата за трупове“, към „Белвю“ и психиатричната болница „Кърби“ и имената на множество специалисти криминолози, известни в своите области, включително д-р Скарпета. Кей се споменаваше многократно и тъкмо затова Луси преди малко беше казала, че Бъргър може да се изкуши да я уволни. Тя всъщност беше повече от изкушена. По редица причини, които щяха да са най-мъдрият начин за действие.
Първо, защото Тери или онзи, който бе ползвал този лаптоп, беше събрал стотици статии, видеоклипчета, снимки и други публикувани материали, имащи връзка със Скарпета. Това означаваше конфликт на интереси, и то много сериозен, който допълнително се преплиташе с друг проблем, вероятно съществувал още от първия ден.
Бъргър си спомняше, че беше смаяна от Луси още първия път, когато се срещнаха преди осем години в Ричмънд, смаяна по начин, който смяташе за толкова вълнуващ, колкото беше, но реалистично казано, тогава бе неуместен. Защото по онова време, когато беше в края на тридесетте, съвсем глупашки почти се беше самоубедила, че вече е минала отвъд определени изкушения, особено в живота, който си беше избрала. Затова отговори с „не“. Истината беше — и на четиридесет и шест тя беше съвсем сигурна в това — че няма нужда да отговаряш на каквото и да било, ако няма зададен въпрос.
— На лаптопите са инсталирали онова, което наричам официален софтуер за безопасност, настройките са препрограмирани и качени отново. — Луси се беше отплеснала по темата. — Не е нещо, което използвам аз, защото разпознава само известни вируси, шпионски програми и т.н. Аз не се тревожа за известните. Тя има антивирусна, антишпионска, антиспам, антифишинг, файъруол и безжична защита на ПК.
— Необичайно ли е? — Бъргър започна да разтрива слепоочията си.
— За средния ползвател — да. Безопасността е била важна за нея или за някой друг. Но не така, както би била за мен и теб. Онова, което виждам, е видът защита на хора, които се тревожат от хакване, кражба на самоличност, но не са истински програмисти и трябва да разчитат на готови програми. Много от тях са скъпи и в никакъв случай не са онова, за което ги представя рекламата.
— Може би общото между нея и Оскар Бейн е тяхната параноя — подхвърли Бъргър. — Страхували са се, че някой се готви да ги нападне. Знаем, че той изпитва подобен страх. Със сигурност го е направил на въпрос, когато миналия месец се е обадил и е водил един твърде злополучен разговор с Марино. Вината не е непременно в Марино. Ако същият сценарий се повтори, аз пак няма да приема обаждането на Оскар Бейн.
— Питам се дали нещо щеше да се промени, ако беше говорила с него — каза Луси.
— На повърхността не беше по-различно от всички смахнати обаждания, които имаме всеки ден — отбеляза Бъргър.
— Въпреки това е лошо. Може би си могла да промениш нещо.
Ръцете на Луси бяха силни, но лежаха изящно върху клавиатурата. Тя затвори един програмен прозорец, който беше отворила, и дълбокият космос се върна и през него се понесе накъсан текст, който се движеше и намираше липсващите си части. Бъргър — опитваше се да не гледа — обясни:
— Ако ти пусна записа, ще разбереш. Той говори като пълна откачалка. Почти в истерия и не спира да разправя за някой или за група хора, които се опитвали да превземат съзнанието му по електронен път. Досега успявал да се съпротивлява на техния контрол, но те знаели всеки дъх, който си поемал. В определени моменти чувствам, че някой прави същото с мен. Извинявам се, но изведнъж ужасно ме заболя глава. Рядко ми се случва, но…
— Някога страдала ли си от киберболест?
— Дори не знам какво е това — отговори Бъргър.
— А болест при пътуване?
— Да. Гади ми се в кола и като дете винаги повръщах на въртележките. Ох, не искам да мисля за това точно сега.
— Значи няма да искаш да летиш с мен.