— Виждал ля е някой от вас будистки или даоистки храм, устроен по такъв начин?
Хун бавно подръпна рядката си брада.
— Може би — отбеляза той — в миналото този храм е имал много голяма библиотека. Ако е било така, монасите са могли да използуват това помещение на тавана като склад за книгите.
— В такъв случай — вмъкна Тао Ган — щеше да има следи от лавици по стените. А в този си вид това таванско помещение по-скоро изглежда като място за складиране на стоки.
Ма Жун поклати глава и попита:
— За какво ще му е склад за стоки на един даоистки храм? Вижте ония дебели рогозки, които покриват пода. Цяо Тай мисля ще се съгласи с мене, че това е оръжейница, използувана за упражнения в бой с мечове и копия.
Цяо Тай изучаваше стените. По едно време поклати глава и каза:
— Вижте тук тези две железни куки! Те са могли да бъдат използувани за окачване на дълги копия. Аз мисля, Ваша Милост, че това място е било убежище на някаква тайна секта. Тук нейните членове са могли да се упражняват във военното изкуство, без да привлекат вниманието на външни хора. Проклетите монаси трябва също да са били замесени — те са били укривателите!
— В това, което казваш, има нещо вярно — рече замислено съдията. — Очевидно тези заговорници са останали след монасите и са се омели само преди няколко дни. Вижте, че помещението съвсем наскоро е било старателно почистено, няма и следа от прах по рогозките. — Той подръпна бакенбардите си, после добави ядно: — Сигурно са оставили един-двама души, включително мошеника, който проявява такъв интерес към нашето разследване. Жалко, че не разгледах по-подробно картата на града, преди да дойдем тук. Един бог знае накъде води заключената желязна врата долу!
— Можем да се опитаме да се покачим на покрива — забеляза Ма Жун — и да видим какво има зад храма.
Заедно с Цяо Тай отвориха тежките кепенци на големия прозорец и двамата погледнаха навън. Като проточиха вратове, те можаха да видят, че по стряхата над тях стърчат ред железни шипове, насочени надолу. Високата стена, ограждаща двора отзад, бе увенчана с подобен ред от типове и не даваше никаква възможност да се види каквато и да е сграда зад храма.
Цяо Тай отстъпи навътре и каза тъжно:
— Нищо не може да се направи! За да се качим там горе, ще са ни необходими поне няколко обсадни стълби. Съдията вдигна рамене и каза кисело:
— В такъв случай не можем да направим нищо повече тук. Сега поне знаем, че задната част на този храм се използува за някаква тайна цел. Да пази бог, ако „Белият лотос“ се е надигнал отново и ни се наложи да имаме същите неприятности, както в Ханюан! Добре, ще се върнем утре сутринта по светло с необходимите пособия — по всичко личи, че ще трябва да направим щателно проучване.
Той слезе по стълбата, последван от помощниците си. Преди да напуснат двора, пошепна на Тао Ган:
— Залепи хартиена лента върху заключената врата! Когато се върнем утре сутринта, ще знаем поне дали вратата е била отваряна отново след нашето напускане.
Тао Ган кимна. Той извади две ленти тънка хартия от ръкава си. Навлажни ги с езика и ги залепи върху цепнатината между вратата и рамката й — едната високо горе, а другата ниско над пода. После всички се върнаха в първия вътрешен двор.
Когато дойде до вратата, която водеше към коридора на ужасите, съдията забави крачка. Обърна се настрани и огледа изоставената градина. Лунната светлина, огряла купола на бронзовата камбана, правеше причудливите орнаменти по повърхността й да изпъкват още по-ясно. Внезапно съдията бе пронизан от остро чувство за близка опасност. Долови присъствието на злото в тази привидно спокойна обстановка. Като поглаждаше бавно брадата си, той се опита да си обясни това странно усещане за надвиснала беда.
Забелязал въпросителния поглед на инспектора, Ди му каза загрижено:
— Понякога се разказват страшни истории, в която такива тежки църковни камбани са били използувани за скриването на ужасни престъпления. Тъй като и без това сме тук, бихме могли да погледнем под тази камбана, за да се уверим, че под нея не се крие нищо.