Когато часовникът на писалището му показа полунощ, той се надигна от постелята, на която бе лежал с дрехите, и напусна къщата. Опита да се добере по обиколен път до херцогския замък и стигна незабелязано в градината. Тук и в самата постройка му беше познато всяко кътче, така че знаеше точно накъде да се насочи.
Похлопа на една малка порта. Стоящият зад нея караул отвори.
— Кой там?
— Спокойно! — отговори той и показа картата.
— Минавай! — гласеше отговорът.
Мина по няколко стълбища и стигна накрая до коридора, по който бяха разположени спалните покои на херцога. Тук забеляза, че караулът липсваше — явно предпазна мярка от страна на камердинера. От самия него не се виждаше и следа, което беше също лесно обяснимо, тъй като още не бе станало един часът.
Той изследва вратите и намери една отворена. Стаята беше тъмна, но една слаба светлина се процеждаше през пролуката на завесата, водеща към съседното помещение. Пристъпи по-близо и погледна през нея. Пред него се откри неголяма стая.
До една маса седеше Грунерт, камердинерът. Пред него лежаха няколко листа на един илюстрован вестник — очевидно беше чел, за да остане буден, ала това не му се бе удало. Той спеше с обронена на гърдите глава.
Зад тази стая лежеше спалнята на херцога.
Макс се реши да влезе в нея. Плъзна се тихо помежду двете завеси и застана пред ложето на владетеля.
Спящият беше притеглил копринената завивка до гърдите си, така че сключените ръце лежаха открити. Макс ги докосна леко и херцогът моментално се раздвижи. Владетелят го разбра, разпозна доктора и поиска да се надигне, ала изостави намерението при едно предупредително движение. Натрапникът вдигна едно кресло й го пренесе безшумно до онази страна на леглото, която не можеше да бъде наблюдавана от завесата.
Настани се там и се приведе към херцога.
— Прощавайте, Ваше сиятелство! — прошепна.
— Нещо важно ли се е случило, Макс, та си влязъл по този час тук? — попита херцогът също така тихо. — Как те пуснаха?
— Благодарение пропуска на моя баща.
— Аха! Той дава ли го другиму?
— Само на мен, Ваше сиятелство! Във вашия кабинет ще бъде извършена кражба с взлом.
— Кой ще се одързости да го стори?
— Граф Хоенег.
— Гра… фът? Невъзможно! Ти се лъжеш, Макс.
— Зная го точно.
— Какво иска да вземе?
— Актовете от психиатричната клиника, които имах честта да предам на Ваше сиятелство.
— А-а, схващам! И въпреки това такава една стъпка е… по дяволите, той трябва да има помощник!
— Камердинера Грунерт. Графът, види се, често е посещавал кабинета на Ваше сиятелство.
— Откъде знаеш всичко това?
— Случайно подслушах двамата.
— Кога ще дойде графът?
— Точно в един.
— Грунерт сигурно е заспал във вестибюла?
— Да.
— Мога да си го помисля, тъй като ти иначе нямаше да седиш тук. Сега е десет минути след дванайсет. Я виж дали оня още спи!
Макс отиде тихомълком до завесата. Предателят седеше в същата поза като преди. Когато докторът се върна, херцогът вече се бе заел да се облича. Макс се постара да му помогне и доложи:
— Още спи.
— Днес той не беше на служба, но се смени с колегата си, който беше уж неразположен. Като се събуди, няма да влезе в спалнята, а ще се убеди само с поглед от входа дали не съм буден. Да пуснем балдахина!
Леглото беше затулено, така че Грунерт щеше да помисли, че херцогът спи.
— Тъй, а сега ме следвай до библиотеката!
Херцогът се плъзна, следван от доктора, през вестибюла и после към кабинета, в който влязоха.
— Чакай! — нашепна.
Издрънка ключ, ключалка изщрака.
— Така, сега нататък! Документите са в ръката ми и заедно с тях едно оръжие за всеки случай. Имаш ли и ти някакво?
— Нося един револвер.
— Нека отидем тогава в библиотеката!
Тя се намираше до кабинета. Те влязоха и седнаха на една софа, прикрита зад широки библиотечни шкафове. Макс разказа необходимото, но премълча как се е добрал до тайните на графа и също другите комплоти, които този беше изковал с Натер. Не биваше да увеличава грижите на височайшия господар и се чувстваше достатъчно силен да разстрои плановете на Хоенег. След изложението настъпи дълбока тишина. Удари три четвърти. Малко преди един часа се долови шум. Макс се надигна да се ослуша.