Той влезе. Входът се затвори от само себе си, вследствие тежината на плочите. От вътрешната страна те бяха обшити с дъски, които ги държаха здраво наедно. Сега се озова в едно приблизително три метра високо, четвъртито помещение, облицовано как да е с дъски, потонът се крепеше на няколко дървени дирека, По средата имаше грубо издялана маса, откъм горния край на която бе забита върху два кола една дъска, служеща навярно за председателско кресло, докато откъм другите стени бяха стъкмени пейки от същата извънредно проста направа.
Грижливото претърсване на цялото помещение не даде по-нататъшен резултат и нищо не показваше, че тук преди късо време се е бил събрал толкова народ.
Той излезе пак вън в кладенеца и погледна нагоре. Като момчурляк се бе спускал понякога тук на игра с училищни другари. По тази причина сегашното откритие му се струваше романтично и очарователно. Угаси светлината, прибра фенера и се заизкачва нагоре.
Томас седеше на корубата и го чакаше.
— Доста продължи, хер доктор. Насмалко да се спусна подире ви.
— Не беше необходимо, драги Шуберт. Сам се оправих.
— Сигур не пива да питам какво имаше там долу? Вие навярно сте мислил, да не пи двата трупа да се пили хвърлени в пунара.
— Не ги намерих — отговори Макс, оставяйки калфата на това мнение. Макар да беше убеден в неговата вярност и дискретност, той сметна все пак за по-добре да държи в тайна същинската цел на своята утринна разходка. Поради това продължи: — Може би тая работа с обесването е само заблуда. Нека най-добре да си затраем, ако не искаме да си имаме само неприятности.
— Напълно съгласен, хер доктор. Не мен са препили или опесили на дървото, а от съда и полицията през целия си живот здравата ме е пило пъз. От мен никой няма да узнае къде сме пили.
— Също и Барбара? — попита Макс усмихнато, спомняйки си вчерашните думи на кавалериста.
— Също и Парпара не, хер доктор — увери този. — При една жена такова нещо е крайно несигурно да се съхрани…
Когато двамата се прибраха вкъщи, завариха цялата ковачница в голяма възбуда.
Лилга, циганката, беше изчезнала.
Изненадващото откритие било направено, когато майка Брандауер почукала преди един час на вратата на Лилга, за да я повика за закуска. Понеже не получила отговор, отворила вратата и намерила стаята празна. Леглото било непобутнато и всичко сочело, че Лилга е напуснала къщата веднага щом обитателите на ковачницата са се оттеглили да почиват.
При вестта за изчезването на Лилга у Макс в първия миг се зароди лошо подозрение. Той нямаше как да не се сети за беседата на граф Хоенег със съзаклятника, както и че Натер искаше да се заеме с обезвреждането на циганката. Но веднага щом подложи стаята на Лилга на едно бегло претърсване, отхвърли подозрението. Ни най-малкият признак не намекваше, че е била отстранена по насилствен начин. За отвличане на Лилга не можеше да се мисли най-вече заради това, че Натер едва ли е могъл да направи в късото време приготовленията, необходими за осъществяването на неговите черни планове.
Изчезването на Лилга сложи кръст на сметките на Макс. На него много му се бе искало да й постави някои въпроси относно връзката й с граф Хоенег, ала те сега-засега щяха да останат без отговор. Може би, да, дори беше много вероятно наподобяващото бягство тръгване на циганката да бе предизвикано тъкмо от желанието й да се отърве от тези въпроси. От друга страна нейното мистериозно изчезване изпълваше Макс с определено доволство, понеже си каза, че то правеше покушението на Натер по-трудно, ако не и невъзможно. Във възбудата си от предстоящото нахълтване в кабинета на херцога Макс съвсем бе забравил да предупреди хитаната за заплашващата я опасност и сега не можеше да навакса пропуска. Но той реши да бди над нея по косвен път, като наблюдава всяка стъпка на Натер. При положение че не го изпускаше от очи, щеше да разбере, ако съзаклятникът предприемеше нещо срещу Лилга, и лесно да вземе необходимите противомерки.
Ако знаеше Макс какво ставаше в същия час в палата на граф Хоенег, щеше без много губене на време да си изясни събитието, така възбудило в началото неговото семейство. Там граф Хоенег се мяташе из покоите си като ранен глиган, а прислугата се бе свряла по кьошетата и никой не дръзваше да се доближи до него.
Какво се бе случило?… На утрото след подслушания от Макс разговор с Натер графът влезе в библиотеката си. Искаше още веднъж да прегледа и се увери в наличността на едни книжа, които беше наместил в едно секретно чекмедже. Беше стигнал именно до мисълта, че досегашното скривалище не е достатъчно надеждно, тъй като навремето бе посветил Лилга в своите тайни. Кой му гарантираше, че тя няма да проникне тайно в неговите покои, за да му причини със задигането на важните документи една чувствителна и опасна загуба? Тайния път за библиотеката тя нали още много добре си знаеше, както му бе доказала преди два дни. Ето защо той искаше да прибере книжата от досегашното им скривалище и да ги премести някъде на сигурност. Неописуем беше ужасът му, когато отвори секретното чекмедже и го намери празно! В първия миг бе като парализиран и способен само на една мисъл: Лилга! Само тя можеше да е била! Тя си беше отмъстила за погубения от него син, съумявайки да го улучи в болезнено място. Едва вчера бе казал на Натер, че Лилга не притежава доказателство срещу него, а днес излизаше, че тя напълно го държи в ръцете си чрез опасните документи. Наричаше самия себе си най-големия глупак, задето не бе пренесъл бумагите на сигурно място още вечерта, когато научи от Макс Брандауер за освобождението на Лилга. Сега неговата смъртна неприятелка го беше изпреварила и неговото фино изпипано дело на живота бе застрашено във висша степен.