Двете жени бяха изгубили самообладание, закрещяха за помощ. Едната бе махнала ръце от борда, една вълна повдигна рязко гондолата със себе си… дамата изгуби равновесие и бухна в развълнуваната вода. Аз бях предполагал нещо такова и сграбчих кормилото. В миг бях на мястото и скочих през борда. Успях да уловя потърпевшата. Но тъй като при неспокойната вода бе невъзможно да се прибера в лодката, легнах по гръб, сложих напреко торса й върху гърдите си и заплувах към брега, който достигнах преди ладиите. Там я положих на земята и отстраних фереджето, покриващо главата и раменете. Отскочих изумен. Можеш ли да си представиш, драги Макс, че би могло да има такава степен на красота, че да се уплашиш чак? Съзерцателят го обзема чувството, сякаш се е намъкнал неканен в някое светилище. Ето как се почувствах тогава. Да беше се спуснала от небето някоя от онези феи, за които ни е разказвано в детството, за да открие на простосмъртните красотата, надали щеше да може да се мери с момичето, лежащо пред мене. Аз мисля, че познаваш твоя Фалкенау, но благодаря на небето, дето не ме видя в онзи миг. Уверявам те в името на моряшката си чест, аз се държах като хлапак. Стоях като някой, спипан да краде ябълки — така бях изгубил и ума, и дума от съзерцанието на тази красота. Но бързо бях откъснат от моя ням прехлас. Моят гребец бе пристанал, а и гондолата приближи. Втората забулена nocfaen крак на сушата и се завтече насам.
„Зулейка, Зулейка! — извика, изпълнена със страх. — О, Фатиме, величава дъще на Пророка, помогни да не е мъртва!“ Едва този вик ми обърна внимание върху най-належащото. Сложих ръка върху сърцето на пострадалата и усетих лекото му тупкане.
„Жива е! — възкликнах с дълбока въздишка на облекчение. — Ръката на смъртта не е била достатъчно бърза да откъсне великолепното цвете на Кахира.“ „Жива! — Тя се хвърли с този ликуващ вик към лежащата, отметна фереджето от лицето си и целуна припадналата по мелото, страните и устните. — Да, жива е! Благодаря ти, страннико! Ти извърши едно дело, за което нека Аллах хилядократно те възнагради!“ Казвам ти, Макс, в този миг щях да се откажа хиляди пъти от благодарността на Аллах, стига да можех да притисна вместо другата една целувка върху страните на изпадналата в безсъзнание. Аз още коленичех до страната й и главата й лежеше върху ръката ми, изливайки надолу разпуснатата коса във вълнисто обилие.
„Коя е тя? Вие коя сте?“ — попитах без определено намерение, а само колкото да кажа нещо.
„Аз съм Аймее, любимката на вицекраля, а тя се казва Зулейка. Ти кой си? Някой франк?“ Тя също беше красива, но няколко години по-възрастна от другата. Говореше на френски, за да не бъде разбрана от слугите, можех да приема значи, че владее и четмото. Все още коленичейки, бръкнах със свободната ръка в джоба и извадих една визитка.
„Вземи и прочети кой съм!“ Поисках да продължа да говоря, но ми беше попречено. Мъжът, който бе седял при кормилото, приближи.
„Защо позволяваш слънцето на твоя лик да засияе пред мъж, на когото не принадлежиш?“ — просъска той към Аймее.
Думите прозвучаха строго. Тя се извърна и спусна фереджето.
„Сбогом, страннико! Аймее ти казва благодаря, тя ще се погрижи за приятелката си и без твоята помощ.“ „Зулейка жена ли е на някой мъж?“ „Не.“ „Чия дъщеря е?“ „Това не бива да казвам. Благодаря ти и остани със здраве!“ Тя ми подаде ръка — една действително много рискована постъпка. Аз притиснах устни към върховете на пръстите й и закрачих като в сън към лодката си. Като в сън пътувах обратно до града. Като в сън се отправих към моето жилище.