Скиптър и чук

Тъй!… Повече за съжаление не мога да ти кажа за моите работи и за забележителните преживелици от последно време, но повече не ти е и необходимо да знаеш! Ти си обикалял надалеч по света и не си си паднал на главата, така че ще съумееш да си изградиш определена представа от цялата неразбория на моите недомлъвки.

Виждам те сега, наистина духом, да поклащаш глава и замислено да си мърмориш: „Макс, Макс, какви си ги въобразяваш! Цветето, дето го имаш на ума си, не цъфти за теб. Я си помисли за буржоазния си произход!“ Сторил съм го вече, драги приятелю и другар по страдание! Сто пъти, да, дори хиляда пъти го сторих! И въпреки това не проявявам и половината, да, даже една десетинка от мировата скръб, що лъха от твоето писмо. Разбираш ли го? Вероятно не, защото и аз самият не го проумявам. Разсъдъкът сто пъти ми втълпява, че трябва да изтръгна от сърцето си тази любов, че тя е щуротия и фантасмагория, ала сърцето хилядократно възразява и ме ободрява: издържай и чакай търпеливо! Артур, ти ме познаваш и знаеш, че аз общо взето съм трезв, разсъдлив човек, без всяка склонност към фантазиране. И все пак този хладнокръвно преценяващ човек се е вкопчил с всички фибри на сърцето си в тази любов. Питаш ме, мислимо ли е Бог да отреди един ангел да пресече пътя на даден човек, само за да го накара в следващия миг да изчезне отново от очите му. Не, Артур, това е немислимо. Аз също като теб вярвам в едно мъдро провидение, което способства човек да стигне до най-доброто, стига той да се предостави с упование на това провидение и водителство. Аз не мога, наистина да си представя по кой път Провидението ще ни събере, защото всички разумни доводи говорят против тази възможност, но едно във всеки случай е сигурно: безнадеждната любов непонятно защо изобщо не ме депримира, не, напротив, това, по всички признаци обезсърчително влечение, ме възвисява и ме прави особено щастлив и волен.

Знаеш, Артур, че не съм мечтател. Вярно, това ново чувство, дето се е загнездило в сърцето ми и изпълва цялото ми същество, не ме кара да провесвам нос. И не бива. Точно сега най-малко, когато се готвят големи неща в Норланд. Една странна случайност ме направи съпричастен на тайни, които изискват моето цяло внимание и бдителност. Само в тихи нощи поглеждам към звездата, която ми се явява и чийто мек блясък ме запленява, така че съм длъжен да я следвам, защото тя ме води — един вътрешен глас ми го казва — към своето блаженство и моето щастие.

Тежко го понасям, скъпи Артур, дето си далеч от мен. Задачата, която имам да изпълнявам, е трудна и почти надвишава силите ми. Щеше да е голяма утеха за мен, да имам един приятел до себе си, на когото да мога да поверявам мислите и опасенията си. И все пак може би така е по-добре. Защото някак си имам чувството, че твоето място понастоящем не е в Норланд, а там, където те е пратил баща ти. Аз също зная вече, че Нурван паша ще отива в Зюдерланд, и приветствам като особено благоволение на съдбата факта, че този най-голям враг на Норланд, или по-скоро на норландския министър-председател, ще живее под твоя покрив. За мен не съществува никакво съмнение, че неговото пътуване до Зюдерланд има някаква връзка с определени тайни машинации. Може би ще ти се удаде да узнаеш нещо важно и да окажеш с това услуга на отечеството си, за което, както ми се струва, се задават тежки времена.

Забелязваш ли, че между твоята съдба и моята има налице известна прилика? Ние и двамата сме си намерили своята звезда. Твоята се е отклонила от погледа ти и ти не знаеш зад кой облак да я търсиш; моята пък се движи по своята сияйна орбита в наглед не достижима далечина. Но в мен витае нещо като победна увереност, че облакът, зад който твоето небесно светило се е скрило за известно време, в подходящото време ще се разедини, и че и моето слънце ще напусне своята недостъпна орбита, за да дари живота ми с топлина и светлина. Нека изчакаме с упование този момент, но междувременно да не губим из очи по-належащото — отечеството, което в това трудно време разчита на всеки от своите синове.

Твой приятел Макс Брандауер