„Уилмърс!“ Обърнах се.
„Екселенц?“ „Защо се подчини толкова бързо?“ „За да докажа, че не съм непокорен слуга.“ „И все пак си такъв, защото иначе преди малко щеше да се възползваш от бързия влак за столицата, за да доставиш моето важно писмо.“ „Екселенц не ми е заповядал да се възползвам от този влак.“ „Не ти ли наредих да предадеш писмото възможно най-бързо? Вечерта вече не тръгваше никакъв влак, следователно…“ „Следователно, аз бях до столицата на кон, екселенц!“ „На кон? По този дълъг път? Невъзможно!“ „При един такъв кон е напълно възможно. Аз тъкмо се връщам. Бързото писмо беше предадено в полунощ.“ „Значи князът ще го прочете днес предиобед. Преди малко аз се заблудих и съм доволен от теб. Оставаш!“ „Слушам, екселенц!“ И оставаш! Самопотянтно! Ще ми се изсмееш ли, ако ти кажа, че се чувствам щастлив, дето съм си извоювал задоволството на моя „тъст“? Макар да съм само негов слуга! Хиляди пъти по-щастлив, разбира се, ме направи наблюдението, че Зулейка се застъпи за мен. Само с едно движение на ръката! Но то бе достатъчно да смекчи гнева на бащата. И сега вярваш ли, че тя ме удостоява с вниманието си? От това внимание един ден може да възникне любов. И ако аз преди всичко… но нека не продължавам в този тон, навярно ще е достатъчно да те уверя, че моята роля все таки започна да ми доставя удоволствие.
От този ден се ползвам с благоволението на пашата. И имам чувството, като че към него се прибавя и нещо по-различно. Той ме поглежда понякога с такива едни странни погледи. Дали не подозира нещо за моята двойна роля? Или приликата, спомената при нашата първа среща, му навява размисъл? Когато имам работа при него, ми се струва, сякаш погледът му тръгва да блуждае от мен в далечината. Тогава той дълго време не изговаря нито сричка — като човек, който прави усилие да премисля нещо, може би някакъв спомен от стари, отдавна отлетели времена.
Една случка пожела „слугата“ още повече да израсне в почитта на бащата и дъщерята.
Ти познаваш младия граф Хоенег, знаеш вероятно също, че той понастоящем пребивава в Катариненщат — по каква причина, не е известно. Може би заради неговата лудост земята на Норланд му е припарила и е почувствал потребност да премести полето на своята дейност някъде другаде. Той и тук при нас вече започна да става „знаменитост“ и да прави чест на своето прозвище „Лудия граф“. Всичко това чух да се разказва след пристигането си, без да подозирам, че ще се сблъскаме по един поне за него неприятен начин.
Това беше вчера следобед, когато аз случайно — или май не чак толкова случайно, защото знаех, че Зулейка беше отишла нататък — насочих крачки към градината. Не бях стигнал още далеч и ето че долових два гласа — един страстен мъжки и един женски. Приближих тихо района, откъдето звучаха, и съгледах, пристъпвайки иззад един храст, на известно разстояние от мен Зулейка. До нея стоеше… Лудият граф. Беше уловил ръката но момичето, на което личеше, че се намира в неловко положение. Страните й бяха поруменели, а погледът бродеше търсещо наоколо, сякаш търсеше някаква възможност да избяга от един тягостен разговор. Във вълнението си навярно беше забравила да спусне фереджето, така че можех да виждам нейните чисти, още така детински черти.
Как се беше озовал графът тук? Можех да си обясня присъствието му единствено с това, че е дошъл да ме посети, макар и то да изглежда невероятно, защото домовете Хоенег и Фалкенау не живеят в голям сговор.
Бях пристигнал тъкмо навреме, понеже чух графът да говори:
„Фройлайн (госпожице), предоставете ми тази малка ръчица! Трябва да я целуна. Вие си нямате понятие за силата, с която погледът ви грабва всекиго, намиращ се във ваша близост…“ „Графе, пуснете ме!“ — извика Зулейка и направи напразен опит да освободи ръката ся. „Да ви пусна? Не ще ви задържа аз вас, пленителната, докато от устата ви…“ „Напуснете веднага това място, в противен случай ще викам за помощ!“ „Викайте, ангел мой! Тук никой няма да ви чуе…“ Тогава аз застанах с няколко скока до страната му.
„Не е необходимо да викате, помощта вече ви чу. Пуснете господарката ми!“ Графът се обърна изненадан. Той сигурно рядко ме беше виждал, а и на това отгоре бях предрешен като моряк, така че не бе за чудене, дето не ме позна. Естествено не считаше моряка за мъж, заради когото е нужно да си налага някаква сдържаност. Подигравателно ухилен, той сложи ръка около талията на Зулейка и притегли главата й, за да я целуне. Но не стигна толкова далеч, защото аз вече го бях пипнал и го изтръгнах с такава ярост от момичето, че оня се простря на земята. Но бързо се изправи и ми налетя.