Това поведение донякъде се обуславяше и от съседната политика, която от две-три десетилетия беше предизвикателна и се застъпваше не от някой друг, а именно от граф Хоенег.
Вилхелм IV, херцогът на Норланд, беше владетел с такава доброжелателни възгледи, каквито в такава степен никой от неговите предци не бе проявявал. За съжаление добротата на неговото сърце не оставяше достатъчно пространство за строгата решимост, каквато трябва да притежава един мъж, в чиито ръце са заложени най-големите и тежки задачи на държавното развитие. Добротата, която един ощастливява, друг като че докача, накърнява дори правата му и ето как става, че част от населението боготвори бащински любещия владетел, докато другата в тихо, стаено униние лелее за политически промени.
Херцогската фамилия беше по-старата линия на своя род, по-младата образуваха графовете фон Хоенег. Според стара, неотменима клауза тази застъпвайте във владичество, в случай че по-старият клон измреше. Понастоящем за това имаше налице всяка надежда, или според друга редакция — всяко опасение. Херцогската двойка така и не бе благословена с наследник. Единственото дете — дъщеричката, почина само няколко дни след рождението. Граф Хоенег, който бе възпитаван заедно с херцога и притежаваше неговото неограничено доверие, съумя да се направи полезен като министър-председател, чувстваше се като същински владетел на страната и само очакваше кончината на херцога, за да постави себе си или своя син на неговото място. Той отлично беше съумял да обедини всички нишки на управлението в своята ръка, да постави под свое ведомство военната сила и да добие надалеч отиващо влияние върху дипломатическите отношения с чужбина. За недружелюбните взаимоотношения със съседната държава той единствено носеше вината. Ето защо мълвата, че настоящото посещение на принца-наследник и принцеса Аста се дължи само на неговото посредничество, предизвика немалко удивление. Че визитата си имаше тайна политическа причина, това бе несъмнено и хората очакваха с всеобщо напрежение времето, когато тя щеше да стане видима и за обикновеното око…
Беше следобед. Двама странници крачеха по каменистото планинско шосе, което се изкачваше от морето и се виеше между планинските масиви като коритото на някой пресъхнал поток, от което са били отстранени само по-големите скални блокове, за да го направят проходимо за крака на друмника. Те, изглежда, бяха стари познати, макар между външността им да цареше голяма разлика.
Единият имаше висока, широкоплещеста фигура. Главата му беше обрасла с гъста, чорлава четина, лицето бе здраво обрулено от бури и ветрища, а острите, открити очи чудесно хармонираха с глуповатите, добродушни, черти. Главата бе покрита от допотопна шапка, чиито първоначален цвят и вид би могъл да се определи само след обстоен химически анализ. Беше намачкана в неизброими гънки и дипли и понеже притежателят й много вероятно обичаше да му е открито челото, то онази част от широката периферия, определена да засенчва лицето, бе просто отрязана с нож. Торсът бе напъхан в къса, морскозелена куртка, чиито ръкави бяха толкова къси, че се виждаха маншетите на чисто изпраната риза, от която надничаха чифт загорели исполински пестници. Изпод широко обърнатата върху сакото яка на ризата се показваше кърпа за врат на червени и бели райета, чиито краища провисваха до долния ръб на синята жилетка. Краката бяха намъкнати в ярко жълти панталони нанкин, които преминаваха в обилно катраносани морски ботуши. Походката му се замяташе на едната и другата страна — точно като при плавалия надалеч моряк, който от много години не е чувствал под нозете си здравината на майката-земя.
Другият беше сух, с дребен ръст. Носеше червена фригийска барета, изпод която бликаше в дълги къдри гарвановочерната му коса. Мършавото лице бе остро изрязано и показваше онзи ориенталски отпечатък, който се забелязва обикновено при циганите. Черните очи се местеха неуморно от един предмет на друг и всеки цол от мъжа проявяваше онази подвижност, свойствена за скитническия народ на хитаносите. Облеклото му беше просто, удобно и не така фрапантно като на неговия исполински скитник. Но клатушкащата походка също така подчертаваше следите на дълго морско пътуване.
По възраст двамата бяха горе-долу еднакви, а и в начина си на мислене, изглежда, бяха сродни, както се разбираше от дружеския характер на техния разговор.
— Проклет път, а, братко? — рече исполинът. — Да не ти се вярва, че в тоя фарватер може на всяка крачка да се наклониш от някой подводен риф. Че наистина ли пък беше необходимо да опънем платна по този курс?