— Хванете убиеца и го вържете! — повели хадифът, разпенен от ярост.
Катомбо отново измъкна сабята.
— Стой! — викна строго. — Аз съм Нурван, капудан-пашата на султана. Аз само се отбранявах и който ме докосне, ще стане дете на смъртта!
Тези думи и неговата заплашителна стойка породиха няколко мига нерешителност сред слугите, които в болшинството бяха страхливи евнуси. Катомбо се възползва от малкото секунди и се отдалечи. Хадифът беснееше от ярост, ала преди слугите да се заемат със сериозно преследване, Катомбо се беше изгубил в човешката навалица, която се полюляваше насам-натам пред палата.
Вицекралят даде втори изстрел по прислугата и повали неколцина с удари. После заповяда веднага да му доведат Кади башията.
Този междувременно очакваше връщането на Катомбо.
— Как мина? — заговори го, когато се появи. — Твоите очи гледат гневно, а лицето ти вещае зло.
— Тази сабя е още топла от кръвта на убиеца — отговори запитаният мрачно.
— Какво си извършил? Кого си убил?
— Еничарския ага.
— Аллах акбар (Аллах е велик), но твоята дързост е още по-голяма. Къде го срази?
— В палата, пред очите на хадифа.
Кадията пребледня.
— Тогава ти си изгубен.
— Изгубен? Капудан-паша?
— Да, защото нито аз, нито султанът можем те спаси. Ти си нарушил мира на хадифския палат и си убил главния заместник на владетеля по полицейските работи в държавата. Ти си си навлякъл отмъщението на хадифа и ще станеш жертва на неговата съдебна власт.
— Аз не подлежа на тази съдебна власт.
— Подлежиш!
— Няма да се подложа.
— Ще те принудят.
— Ти ще ме защитиш. Никой гавазин на хадифа няма право да пристъпи в твоята къща.
— Машаллах! Това е вярно и ти ще живееш при мен. Но веднага щом напуснеш прага на моя дом ще те арестуват.
— Ще бъда предпазлив и веднага ще напиша един правдив доклад до султана. Нека той реши какво трябва да стане.
— Аз ще добавя своето, ала не мога да скрия от теб опасенията си. Султанът ще трябва да се съобрази с хадифа.
— Не и със своя най-висш морски офицер?
— Е, да, но съображението не е толкова наложително, колкото предпазливостта.
В този момент дойде пратеникът, който трябваше да призове кадията при хадифа. Той откликна на повикването и се отправи с многобройна свита към хадифския палат.
Доста време мина, преди да се върне. Лицето му не създаваше впечатление да е изпълнен с надежди.
— Стана както ти казах. Хадифът изиска незабавното ти предаване.
— Ти отказа ли му го?
— Да.
— Той какво стори?
— Трябваше да признае международното право, което превръща моя дом в твое неприкосновено убежище, но ще нареди къщата да бъде плътно обкръжена. Определените за тази цел гавази вече са на път.
— Това не ме кара да се страхувам, защото аз няма да напусна дома ти, докато не пристигне решението на султана.
— Хадифът ще го има в ръката си по-рано от теб.
— По какъв начин?
— Защото един негов пратеник вече тръгнал за Стамбул, за да се оплаче устно в името на хадифа от теб и да поиска предаването ти.
— Кого е пратил?
— Един мъж, чийто пост ще има много голяма тежест при султана…
— Да не би пък чак везира си?
— Ти отгатна. Лесно е да се помисли, че устното изложение на този висш сановник, който е ловък дипломат, ще има повече успех от твоя писмен доклад.
— Имаш право. Султанът няма силно сърце. Чувал ли си за нормандския граф фон Хоенег, когото плених навремето на „Орел“?
— Всеки турчин знае това геройство, с което си станал капитан на един от най-добрите бойни кораби.
— Графът си беше навлякъл омразата на Великия повелител и аз го считах за изгубен. Тоя шарлатанин обаче съумя да придаде благодарение хитростта си такъв поврат на работата, че султанът нареди да го освободят. Боя се, че тази слабост сега и за мен ще стане опасна.
— Аз споделям опасението ти, но ще те подкрепя, доколкото това ми е по силите. Хадифът естествено ще си помисли, че и от твоя страна ще тръгне бърз пратеник за Стамбул. Следва да се очаква, че ще му поставят пречки по пътя.
— Това е много вероятно. Няма ли начин да се предварди?
— Аз имам един верен слуга, на когото можем да разчитаме. Разбира се, той не бива самият да е приносителят на твоя хабер. Кому трябва да го предаде?
— На Великия везир, който е мой приятел.
— Тогава пиши бързо! За другото аз ще се погрижа и дано Аллах благослови нашите стъпки!
— Ти спомена ли Зобейде пред хадифа?