— Да.
— И той какво отговори?
— Каза, че още тази вечер ще узнаеш какво е решил за нея.
— Той ще я задържи в харема си и аз не мога нищо да сторя, за да я освободя.
— Неговите думи все пак звучаха така, сякаш е намислил още днес да ти я предаде. Изчакай вечерта, тя ще донесе решението…
Кадията беше прав — вечерта донесе решението.
Беше след полунощ и жителите на Кайро бяха потънали в сън. Само тук и там на платформата на някоя къща седеше забулена в бяло фигура, вдъхваща живителната хладина на нощта. Четирима носачи, предвождани от един еничарски офицер, притичваха в тръс с един паланкин по смълчаните сокаци. Пред портата на палата, в който живееше Кади башията, той повели да спрат и почука.
Едно малко прозорче-шпионка се отвори и се появи лицето на един арапин.
— Лелтак саиде! (Благословена да е нощта ти!) — поздрави еничарят. — Ти ли си пазачът на тази къща?
— Да. Какво желаеш, о, господарю?
— Твоят повелител, Кади башията, още ли будува?
— Той седи в еркера и работи.
— Не живее ли при него един сихди на име Нурван паша?
— Да.
— И той ли е още буден?
— Това не зная.
— Тогава го събуди и отвори?
— В тоя късен сахат? Нямам право. Повелителят ще ми се разгневи.
— Аз няма да влизам, а само ще ти предам носилката.
— Кой седи в нея?
— Една личност, която пашата очаква.
— Кой я праща?
— Хадифът.
— Тогава ще отворя. Ама ти не влизай, а само носачите, които после веднага да се отдалечат!
— Кракът ми няма да прекрачи прага ти, но ти не бива да отваряш носилката, без самият Нурван паша да присъства. Кажи му само че хадифът му праща онова, което е поискал от него!
Портата се отвори, четиримата мъже внесоха паланкина в двора и се отдалечиха мълчешката, при което еничарят отново закрачи пред тях.
Негърът не посмя да приближи до носилката. Напротив, влезе в палата и се отправи към еркера, където се намираше Кади башията. Този седеше помежду какви ли не книги и неуморно пишеше.
Той чу влезлия и се обърна раздразнено към него.
— Какво искаш? Не знаеш ли, че сега не биваше вече да бъда смущаван?
Негърът лежеше на земята, той се осмели само едва-едва да повдигне глава.
— Зная, господарю, ала въпреки това трябваше да те смутя, защото хадифът е пратил една носилка.
— Носилка? Празна? За кого?
— За Нурван паша. Тя не е празна.
— Кой е вътре?
— Не зная. Един еничарски офицер я докара и ми повели да не поглеждам кой се намира в нея. Трябвало да кажа, че хадифът пращал онова, което Нурван паша поискал.
Кадията се изправи изненадано.
— Тогава след долу и продължавай да си вършиш службата!
Негърът изпълзя заднишком през вратата, а кадията се отправи незабавно към помещенията, в които се намираше Катомбо. Този седеше още до Айша и говореше с нея за събитията през последните дни. Той чу стъпките, които спряха в преддверието, и излезе.
— Ти ли си? — попита удивено, разпознавайки кадията.
— Аз съм. Виждам, че спокойствието още не е обхванало твоята душа. Ела с мен в двора!
— Какво ще трябва да правя там?
— Да видиш една носилка, която ти праща хадифът.
Някакво лошо предчувствие стегна душата на Катомбо. Двамата мъже се отправиха към двора и отвориха паланкина. Лунните лъчи се промъкнаха във вътрешността му и те видяха едно бледо, бяло като на привидение женско лице, чиито широко разтворени, безжизнени очи бяха вперени призрачно в тях.
— Зобейде! — извика Катомбо, вцепенен от страх.
— Зобейде, Дъщерята на Саид Абдаллах и жената на Омар Батху? — прошепна кадията.
— Да. Хадифът е наредил да я умъртвят.
Кадията пръв се съвзе.
— Не бива да го твърдиш. Тя може да е починала, може сама да си е причинила смъртта, а може и да е още жива. Трябва да я прегледаме. Накарай да я отнесат горе при твоята жена!
— Не, защото Айша ще умре от ужас. Предостави ми някоя тиха стая, в която да мога да я отнеса!
— Ела тогава!
Катомбо взе на ръце трупа, който носеше пълния комплект женски одеяния. Кадията повели на негъра да си мълчи и временно да отстрани носилката. После двамата отидоха в едно уединено помещение, което кадията освети със собствената си ръка, и в което щяха да бъдат несмущавани. Катомбо положи мъртвата на килима.
— Тя вече не е жива, крайниците й са студени и вкочанени.
Кадията улови една от висящите надолу ръце.
— Мъртва е. Но тази вкочаненост е неестествена. Тя не е умряла случайно.
Катомбо приближи свещта и разгледа внимателно трупа. Една внезапна мисъл го прониза.