— Виж носа. Ноздрите на мъртвата са разширени и оцветени много тъмно.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита кадията. Вместо отговор Катомбо освети един необикновено красив пръстен, който Зобейде носеше.
— Това е пръстенът на мамелюка. Той го носеше постоянно и никога не го махаше. Веднъж ми разказа, че пръстенът съдържал някакъв фин прах, който един мъдър маг му изготвил. Който го помиришел, щял да умре веднага или по-късно, според това много или малко е вдъхнал от смъртоносната отрова. Противосредство, спасение, нямало.
— Къде бил прахът?
Катомбо свали пръстена от пръста на трупа.
— Виж, той няма камък, а златния печат на мамелюка, и под него се намира една куха капсула, която крие праха.
— Отвори я!
— Това е опасно. Запуши си устата и носа!
Двамата си вързаха отпред по една кърпа и сега Катомбо опита да отвори капсулата. Успя. Тя съдържаше фин синкав прашец и върху него лежеше, колкото и малка да бе миниатюрната кухина, едно парченце хартия, на която ясно бе надраскана думата „коса“.
— Какво трябва да означава това? — удиви се кадията.
— Тя е взела пръстена от ръката на Омар, когато той е лежал мъртъв до нея, това е сигурно. Тя знаеше, че ми е известна тайната на пръстена, и че веднага ще отгатна естеството на смъртта, като видя пръстена на нейния пръст. Подозирала е, че ще го отворя и ще намеря бележката. Вероятно преди смъртта е скрила нещо в косите си, което може да ни даде обяснение. Нека потърсим!
Те разхлабиха кока на нейната гъста коса и намериха предположението на Катомбо потвърдено. Едно сгънато парче хартия бе скрито между къдрите. Катомбо го разтвори и зачете:
„До Катомбо!
Аз трябва тази вечер да стана жена на убиеца, после той възнамерява да ме предаде на теб. Аз не мога да живея без честта си и ще умра. Той ще ти изпрати моя труп и ти ще намериш тези думи. Целуни Айша! Сбогом и отмъсти за моята смърт и моята любов!
Зобейде“
Пестникът на Катомбо се сви, а физиономията му потръпна от необуздана ярост.
— Аз ще отида при него и ще го убия!
— От твоята уста говори гневът. Ти забравяш, че не бива да напускаш къщата, и че един хадиф не е тъй лесно да се убие, както някой феллах или арабин от пустинята.
— Защо не? Няколко живота ли има той? Или притежава сърце, в което не може да проникне острие?
— Той е толкова смъртен, колкото всеки друг, но отмъщението ще ти коства и на теб живота. Помисли за жена си и детето си!
Заплашително вдигнатите ръце на Катомбо се отпуснаха.
— Имаш право. Но въпреки това той ще умре, не от куршум и не от ятаган. Той ще умре от същата смърт, която причини на дъщерята на Абдаллах.
Той надяна опасния пръстен на пръста си. Кадията сложи предупредително ръка на рамото му.
— Пророкът казва: „Преди да изречеш една дума, размисли три часа! Преди да подхванеш едно деяние, размисли три пъти по три часа!“ Ти няма да сториш нищо, преди душата ти да е възвърнала своя покой, а очите ти — своята острота. Животът на един владетел е свещен и неприкосновен.
— Не по-свещен и неприкосновен от всеки друг живот. Но не се кахъри за мен! Нурван паша няма да предприеме нищо, което преди туй не е обмислил зряло. Аз трябва да чакам, додето пристигне решението на султана.
— Тогава ще имаш възможност да се упражняваш в търпение. Ще кажеш ли на жена си, че сестра й е починала?
— Да.
— Няма ли да е по-добре да го премълчиш засега?
— Не. Покойната има право на съчувствието на своите близки, а аз зная, че Айша предпочита да знае сестра си мъртва, отколкото в ръцете на този, който е убил техния баща. Хайде, позволи да отида при нея! Лелтак саиде. (Благословена да е нощта ти.) С натъжено сърце напусна той мъртвата, за да подготви живата за болката, която я очакваше при вестта за случилото се…
Дълго време мина без уединеността на Катомбо да бъде нарушена от някое ново събитие и едва след няколко седмици се разбра резултатът от посланието, което както той, така и хадифът бяха изпратили до Константинопол. Той тъкмо си седеше на кефа, когато влезе един слуга и доложи:
— Ефенди, един мъж вънка иска да приказва с теб.
— Кой е той?
— Един капудан от Стамбул.
— Как се казва?
— Фесар Ахмед.
Лицето на Катомбо се смръщи, Фесар Ахмед беше един опърничав подчинен, когото той на няколко пъти бе накарал да почувства остротата на строгата справедливост. В никой случай не беше добър знак, дето султанът бе избрал тъкмо този мъж да предаде неговото решение.
— Пусни го да влезе!
Слугата се подчини на повелята и сега се появи един турчин, чието диво, обрамчено от гъста брада лице не събуждаше никакво доверие. Вместо дълбокия поклон, който дължеше на ранга на един капудан-паша, той просто вдигна десницата до областта на сърцето, пристъпи няколко крачки напреди и застана в предизвикателна поза.