— Фесар Ахмед, кой те праща? — запита Катомбо.
— Двамина: Великия повелител, когото Аллах нарича свой любимец, и капудан-пашата, който е герой като никой преди туй.
— Капудан-пашата? Това съм аз.
— Това ти беше. Сега такъв е Румид паша, който заради теб беше заточен в Измир.
— Аха, Аллах е велик, ала ти и султанът сте още по-велики. Какви са вестите, които ми носиш?
Капуданът бръкна в джоба и измъкна едно малко ковчеже, облечено в сахтиян и обковано по ъглите със злато.
— Повелителят на правоверните ти праща по мен за твоите по-ранни заслуги и за онова, което сега чу за теб, ей това гиздило, Той повелява да си го натъкмиш в мое присъствие, та да мога да потвърдя, че наистина го носиш.
Катомбо отвори ковчежето. То съдържаше онзи страховит накит, чието връчване бе изключително право на султана — един жълт копринен кордон, на който трябваше да се обеси всеки, който го е получил. Катомбо дълго застоя очи върху него и после рече спокойно:
— Покажи ми твоето буюрулду!
— Ти не ми вярваш?
— Трябва ли да се самоубия по думата на един мъж, който не притежава моето доверие? Покажи ми легитимацията си!
Усмивка на гавра мина по лицето на капудана. Той измъкна един пергамент и го показа на Катомбо.
— Ето ти пълномощното от Великия господар!
— То е истинско. Властелинът на всички правоверни притежава необикновена и наистина кралска благодарност! Аллах дано го благослови! Какъв хабер имаш да ми предадеш от новия капудан-паша?
— Имам да ти кажа, че той си е дал голям труд да ти издейства този скъпоценен дар.
— В това съм убеден. Какво ще сториш, ако не взема кордона?
— Султанът прояви милостта да ти го проводи, за да си туриш с него край, а не да бъдеш екзекутиран като обикновен хаймана. Като с такъв трябва да постъпя с тебе, ако не се подчиниш.
— В какво ще се състои постъпката ти?
— Тогава чисто и просто ще ти отсека главата и ще я отнеса на Великия владетел.
— Няма да ти се наложи да го правиш, защото аз ще изпълня повелята на султана точно и буквално, както ми я предаде. Ти каза, че Повелителят на правоверните ми отрежда да си натъкмя това гиздило, та да можеш да потвърдиш, че наистина го нося?
— Така е.
— Гледай! Аз се подчинявам.
Той взе кордона и си го сложи на врата като вратовръзка.
— Стой! Не така се имаше предвид. Там е прозоречната решетка. Обеси се на нея, а аз ще чакам, додето се уверя, че си мъртъв.
— Тъй ли мислиш? Аз ти се подчиних буквално; повече не можеш да изискваш. Върни се обратно в Стамбул и доложи на двамата си господари, че нося кордона! Моят живот принадлежи на Аллах, но не на султана, а ако съм прегрешил спрямо законите, то нека това го реши не самоубийството или коварното убийство из засада, а едно официално разследване!
— Ти се противиш?
— Противя се.
— Тогава ще ти взема главата.
Той изтегли кривия турски ятаган и пристъпи заплашително.
— Ти? — викна Катомбо презрително.
— Да, аз! Твоята съпротива с нищо няма да ти е полезна, защото аз съм силен и ловък колкото теб, а ти нямаш никакво оръжие.
— Червей! Напусни тази къща, инак ще изпълня мисията ти спрямо теб самия! Ще ти взема главата и ще я пратя на султана, та да се убеди, че си бил при мене.
— Умри тогава!
Пратеникът замахна за мощен удар, ала Катомбо го изпревари. Той се гмурна под ятагана, изтръгна му го и го сграбчи с левицата за ръката. С едно силно дръпване го завъртя в кръг около себе си… острието проблесна и в следния миг с един-единствен могъщ удар отдели главата от трупа. Глава и тяло паднаха на пода.
Сега Катомбо претърси джобовете на мъртвия. Намери вътре едно писмо на султана, с което онзи уведомяваше хадифа, че в момента на връчването му Нурван паша вече ще е умрял от копринения кордон. Както изглежда, в Кайро значи още никой не знаеше за мисията, която бе имал да изпълни Фесар Ахмед. Нурван се реши бързо. Той беше разполагал с време добре да се подготви за бягството.
Най-напред заключи своите помещения, за да няма никой достъп до тях и с това да не може да се разбере какво се бе случило. После изпрати Айша с малката Зулейка в един паланкин. Един верен слуга ги придружаваше. Разставените вън гавази само хвърлиха на носилката един поглед и я оставиха безпрепятствено да отмине. Сега той се отправи към кадията, който си нямаше понятие за случилото се.