Катомбо погледна невъзмутимо към тях.
— Назад! — прогърмя той. — Инак всички сме изгубени. „Селим“ за пет минути ще ви накара да заплувате, ако не се предадете!
— А ако се предадем, ще бъдем избесени.
— Аз познавам „Селим“, неговия капитан и моряците му. Те няма да ви сторят нищо, мога да ви дам гаранция!
— Тогава ти вярваме. Нека кормчията поеме командването.
— Не, командването ще поема самият аз, ако наистина трябва да ви спася.
— Стори го тогава! Но си отбележи, че ще те пречукаме, ако не съумееш да удържиш обещанието си.
— Добре! Отивайте при брасовете! Сваляйте платната! Лягаме в дрейф.
Заповедите му се разнесоха звучно по палубата и бяха бързо изпълнени. Сега хората погледнаха все пак малко удивено към него, защото начинът, по който нареди да се смъкнат ветрилата за дрейф, беше толкова дързък, както никой преди него на „Тигър“ не се бе осмелил.
Гърмежите бяха разбудили и Айша. Тревогата я подтикна да излезе със Зулейка на палубата. Катомбо съгледа дълбоко забулената си жена и тъй като нямаше опасност от залп, махна й да отиде при него.
— Катомбо, ще ни убият ли, или ще ни пленят? — попита тя силно угрижена.
— Нито едно от двете, обична ми женичке!
— Кой е врагът? Не е ли това турският флаг?
— Да. Я погледни внимателно този кораб! Не го ли познаваш вече?
От чист страх тя още не беше огледала съда, сега обаче хвърли един по-остър поглед насреща.
— Възможно ли е! Твоят „Селим“?
— Да. А там горе стои капудан Масур бей, най-добрият ми ученик. Той ми е верен и предан и е толкова кадърен мъж, че новият капудан-паша му е оставил командването на „Селим“.
— А кой е офицерът, дето сега пристъпва към него?
Катомбо направи движение на силна изненада и сложи длан над очите, за да може по-добре да вижда.
— За Бога, това е той, самият той наистина!
— Кой?
— Капудан-пашата, който ме изтика, и на когото дължа жълтия кордон. Той е на борда на „Селим“. Следователно корабът трябва да има някое много важно плаване пред себе си.
— Тогава ние въпреки всичко сме изгубени.
— Не. Корабът е легнал в дрейф като нас и аз мога да разпозная всички мъже, които се намират на палубата. Всички те ще държат за мен, ако трябва да избират между мен и него. Внимавай, решителният миг вече наближава.
Двата кораба се полюляваха един срещу друг по вълните. От „Селим“ бе спусната голямата лодка и попълнена с въоръжени до зъби мъже. Тя се отблъсна и след няколко минути пристана до фелуката. Командваше я първият лейтенант.
Той се изкачи пъргаво с хората си на борда. Те спряха с готови за стрелба оръжия, докато той се отправи веднага към кърмата, където Катомбо го чакаше със спусната капуцина.
— Ти ли си водителят на този кораб?
— Сега да.
— Кой кораб?
Той вече беше видял картината и името при шевена, ала въпреки това трябваше да зададе предписания въпрос.
— „Тигър“.
— Откъде?
— Отвред.
— А-ха! От какъв характер плавателен съд?
— Пират! — отвърна спокойно Катомбо.
— Ти притежаваш много кураж, за да ми го признаеш веднага. Защо не легна в дрейф, когато те подканихме да го сториш?
— Щях да легна незабавно, ала аз не бях този, който бе приканен.
— Ами кой?
— Корабният платнар тук и капитанът там. Единият е мъртъв, а другият ще умре още днес, както изглежда.
— А ти какъв си на кораба?
— Бях само пътник с жената и детето си.
— Ха! И въпреки това си получил командването, макар кормчията още да стои там на мястото си? Твоите думи са лъжа, защото на един пасажер никога не бива предавано командването, толкова по-малко в положението, в което се намирате вие.
— Аз говоря истината и ти казвам даже че ще поема командването и над „Селим“.
— Я киллет ел ’акъл! (Каква глупост!) Аллах ти е отнел мозъка или пък искаш да се правиш на шашав, за да не бъдеш убит. Аз обаче ти казвам, че всички вие ще бъдете обесени, както е вярно…
— Както е вярно, че се казваш Моаб Бен Осман, нали?
— Как, ти знаеш името ми? Как е твоето?
— Кажи го ти самият!
При тези думи Катомбо отметна капуцината назад. Лейтенантът го погледна в откритото сега лице и отскочи шокирано назад.
— Аллах акбар! (Велик е Аллах!) Той взема живота и кара мъртвите отново да възкръсват.
— Значи все още ме помниш?
Лейтенантът се поклони почти доземи и улови ръката на питащия, за да я целуне.
— Господарю мой и благодетелю! Ти значи не си умрял?
— Жив съм, както виждаш. И сега може би вече вярваш, че не съм те излъгал?