— Стой! — извика графът, който бе слушал с израз на крайно напрежение. — Не попитахте ли мъжа как се е стигнало дотам, че да се държи като мой враг?
— Аз действително му поставих един въпрос за това отношение, ала той се направи, че не го е чул. Но позволете да разкажа нататък!… Аз естествено повдигнах протест срещу всяка употреба на сила. „Черният“ ме остави спокойно да се изкажа, но когато свърших, рече: „Хер капитан, вие стоите понастоящем в служба на Норланд и поради това би трябвало да ви третирам като мой враг. Но аз ще проявя готовност да пощадя кораба ви, при условие че ми предадете стоката си. В този случай никое от моите момчета няма да стъпи на вашия съд. Противопоставите ли се обаче на желанието ми, което не бих искал, ще бъда принуден с оръжие в ръка да предам емфаза на думите си. Значи размислете и решавайте бързо!“ Ваша светлост, вие вероятно ще съумеете да се поставите в моето положение. За мен имаше само един избор, а именно да отстъпя пред силата. Ето как не му мислих дълго, а дадох необходимите заповеди. След няколко минути лежахме борд до борд и моят екипаж се труди в продължение на десет часа с пот на челото да намести нашия товар в трюма на капера. През туй време мъжете от командата на „Тигър“ стояха край нас с извадени пищови, готови при най-малкия признак на съпротива да загърмят. Но да скъся нещата! Преди да напусна вражеския кораб, „Черният“ пристъпи към мен. „Хер капитан — каза със спокоен, почти приятелски тон — този път пощадих кораба ви. Но за в бъдеще се пазете да се грижите за гешефтите на граф Хоенег! Аз не го желая, разбирате ли? И за да можете да се оправдаете, ще ви помоля да му предадете едно послание.“ И той ми връчи ей това писмо.
Графът огледа любопитно „посланието“, което капитанът сложи в ръцете му. Дали съдържаше то разрешението на загадката и даваше ли разяснение относно личността на „Черния“?
— Благодаря ви, хер капитан. Вашата вест беше лоша, но признавам, че другояче не сте могъл да постъпите. А сега ме оставете сам! Трябва да обмисля нещата на спокойствие.
Капитанът напусна с кратък поздрав стаята, а Хоенег зае място край писалището си. Известно време държа писмото в ръка, сякаш се страхуваше да го отвори. После грабна с отривисто движение ножа за хартия, за да отстрани обвивката.
Посланието съдържаше малко, с енергично изписани букви думи, ала графът като че се нуждаеше от цяла вечност, докато схване смисъла им. Дълго време се взира отнесено в листа в ръцете си. Най-сетне го сложи на масата. Беше станал много блед и едри капки пот оросяваха челото му. Затвори очи и главата му клюмна като под тежък товар върху гърдите. За какво мислеше? Сенки от миналото, които отдавна беше забравил, ли се появяваха, за да го измъчват? Или чуваше Ангелът на отмъщението да приближава с прокрадващи стъпки и да спира пред неговата врата, готов всеки миг да влезе?
Писмото, предизвикало такава обърканост у Хоенег, гласеше следното:
„Ти ми ограби Лилга, която бе вярна на моята душа. Затова ти вземам богатството, с което е свързано сърцето ти, и на което се крепи властта ти. Няма да отдъхна и си почина, докато не те видя в нозете си.
11. Синът на ковача
По широкото шосе, водещо през селото за Фюрстенберг, столицата на Норланд, крачеше един млад мъж.
Той едва ли беше на повече от двадесет и две години, но в цялото му същество бе залегнал израз на зрелост. Неговата висока и силна фигура, увереността на движенията му и красивите и мъжествени черти на облъхнатото от руменината на здравето лице можеха определено да създават само приятно впечатление. Дори малката, добре поддържана брадичка тук сякаш бе необходима за цялостния ефект. Той носеше добър костюм, подчертаващ още повече гъвкавостта на цялата снага.
От двете страни, полускрити зад сенчести предни градини или претенциозно пристъпили до шосето, се нижеха вила до вила. Помежду им, силно открояваща се от техния стил, се издигаше една окадена до черно къщичка, която чрез високия комин, монтираната над вратата козирка и няколкото специфични съоръжения ясно се легитимираше като ковачница. Пред портата за колите бе спряло едно леко купе. Задната му ос бе строшена, а до запотения впряг стоеше лакей в богата ливрея и се мъчеше да успокои животните.
Пасажерите бяха слезли. Те бяха един господин и една дама. Господинът вероятно бе започнал двайсет и три години и притежаваше онази външност, която може да се придобие само във висшите кръгове. Но още от пръв поглед си личеше, че гордостта и високомерието при него са достигнали значително развитие. Дамата се носеше според кройката на голямата мода. Тя беше някъде към седемнайсетте, но нейните сигурни маниери й придаваха повече години. Още по детински меките, очарователни черти позволяваха да се отгатне, че прелестната пъпка ще разцъфне до роза със съвършена красота, към която не всеки щеше да може да протегне ръка. Страните й сега бяха бледи като след преживян страх. В големите сини очи още проблясваше влагата на уплаха, но гласът й звучеше меко и спокойно.