— Нямайте грижа, хер графе! Аз се чувствах посред опасността под сигурната закрила на един рицар, чийто ранг само е достатъчен да събуди най-голямо доверие.
Господинът се поклони благодарствено, но погледът му се спря неуверено и изпитателно върху нейното лице. Истина ли бе това, което каза, или тя въпреки своята младост вече бе усвоила онзи тънък сарказъм, за който е лесно да изрази укора само като лек намек? Тя го гледаше открито в преждевременно захабеното лице, а около малката й уста играеше една почти присмехулна усмивчица. Той се реши на лека защита.
— Един истински рицар разчита само на себе си и е винаги безукорен. Но когато се осланя на качествата на неразумни и зле възпитани същества, като тези два арапа, то действително може да изпадне в неловкото положение да се надява на опрощение.
— Скъпи ми графе, вие много вероятно имате по-меродавна преценка от моя началник на конюшнята, който твърди, че враните жребци притежавали отлична школовка. Той само ме помоли да взема друга карета и на него да предоставя карането. Впрочем, инцидентът беше повече развеселяващ, отколкото опасен, и дори лошата страна, да не намерим ковача, си има приятната последица да ме предостави по-дълго на услугите на моя благороден рицар.
Очите му отново добиха онзи изпитателен поглед. Не целяха ли думите й да го накарат да схване превъзходството на оня коняр? В такъв случай нежното женско създание пред него действително бе по-съзряло, отколкото бе предполагал. Край външните ъгълчета на очите му се очертаха няколко бръчици, когато продължи:
— Де да можеха тези услуги да са с вечна продължителност, милостива моя принцесо! Но хората ще се безпокоят за Ваше височество. Аз трябва да оставя каретата тук и да наема някоя друга.
Той се обърна към жената на отсъстващия ковач, която бе стояла досега на входа.
— Значи нямате никой, който би могъл да се заеме с незабавната поправка?
— Не. Чиракът няма да съумее да се справи.
— Има ли наблизо някоя прилична кола, която човек може да наеме?
— Действително. Но… дал Бог добро, хер доктор! — прекъсна се тя. — Чудесно време за разходка! Нали?
Тези думи бяха отправени към междувременно приближилия пешеходец, който бе възнамерявал, поздравявайки, да отмине, но сега пристъпи по-близо като свали шапка. Жената му протегна ръка наполовина свойски, наполовина почтително.
— Хер кръщелникът може би искаше да подмине?
— За да не ви обезпокоя.
— Обезпокоите? Напротив! На каретата на дамата и господина се е строшила оста; мъжът ми отсъства, а до ковачницата на вашия баща е твърде далеч. Летовникът отсреща, англичанинът, не заема на никого екипажа си освен на хер доктора. Ето как хер кръщелникът би могъл тук да помогне, ако пожелае да прояви добрината.
— Моят приятел лорд Хейлинбрук за съжаление замина за града, срещнах го по път. А наблизо няма откъде да се намери кола. Но ако хер графът — той се поклони учтиво, но сдържано на младия мъж — позволи, аз за кратко време ще възстановя годността на каретата. Има ли огнището огън?
— Да, необходим е на чирака за направата на клинци.
— Нека тогава фрау кръстницата се погрижи междувременно за удобството на дамата и господина. Аз веднага ще се заловя за работа.
Той влезе в ковачницата, свали редингота, запретна ръкавите и препаса висящата там кожена престилка на майстора. След като бе разпалил огъня както подобава, прегледа повредената част на каретата.
— След половин час дамата и господинът ще могат да пътуват — гласеше преценката му.
Господинът и дамата бяха следили с удивление хода на събитията. Наистина ли бе в състояние този толкова знатно изглеждащ мъж, носещ докторска титла, да поправи счупената калясна ос? Жената на ковача го бе нарекла кръщелник, той едва ли значи можеше да е от благороден произход и все пак се нарече приятел на лорд Хейлинбрук, странящият от хората англичанин, който, като пълномощник на своята кралица, имаше достъп до Двора. Това бе една загадка, с която, изглежда, преди всичко дамата се занимаваше.