— Жено, вещице, трябва ли да те размажа?
Принцесата също се бе надигнала. Нейният мек, озадачен поглед срещна очите му. Той си дръпна ръката от циганката и се обърна към жената на ковача.
— Изпратете незабавно чирака до полицията! Тази скитница ще бъде арестувана!
В този миг доктор Брандауер излезе от ковачницата с големия ковашки чук в ръка. Циганката го погледна. Очите й бяха придобили сякаш трикратна острота, а по възбуденото лице плъзна трепет на изненада. С две бързи крачки застана пред него.
— Вие сте Макс, синът на дворцовия ковач?
— Да — отвърна той учуден.
— Аз съм Лилга, дзингаритата.
— Лилга? Възможно ли е? — възкликна и радостна изненада озари лицето му. — Най-сетне, най-сетне се изпълни желанието ни. Трябва да дойдете с мен при татко!
— Лилга не може да ви последва.
— Защо не?
— Защото ще бъде арестувана.
— По каква причина?
— Понеже си позволи да надникне в бъдещето на височайшия господар там.
— Господарят няма да нареди да ви задържат. Вие ще тръгнете с мен!
Тези думи бяха изречени с категоричност, от която графът се почувства оскърбен.
— Охо! — рече той. — Аз заповядах задържането и ще съумея да си издействам подчинение.
Полюлявайки тежкия железен чук като перо в ръката си, Брандауер го погледна усмихнато в лицето.
— Хер граф, моля ви най-покорно да освободите тази жена.
— Нямам причина да оттегля заповедта си.
— Аз ви моля от учтивост за нещо, за което не е необходимо да умолявам. Тук никой не е длъжен да се подчинява на вашите заповеди. Ние не се числим нито към полицията, нито към вашата прислуга, а Лилга стои под моята специална закрила. Аз се съгласих да ви окажа помощ. Искате да ме принудите да ви лиша от нея, без да довърша поправката?
— Ще се обслужим с друга кола.
Тогава принцесата пристъпи към Брандауер.
— Хер доктор, довършете започнатото! Аста от Зюдерланд ви моли за това.
Една светкавица проблесна от очите му към нея.
— Ваше височество, това желание за мен е заповед! Аз иначе не допускам да ми заповядват, ала от такава уста е достатъчна една дума, за да ме превърне в смирен слуга. Лилга, иди в стаята и почакай, докато свърша!
Тя поклати глава и се взря в него с поглед, който странно блестеше между благосклонността и покорството.
— Народът на боанжарите и ломбардците е напуснал Индия, защото Бование, богинята, така му е повелила. Той се скита по чужди страни и няма да има ни покой, ни отдих, докато не бъде намерена магическата постройка, при която ще се събере, за да господства над земята. Лилга е дъщеря на своето племе, тя няма право да почива, когато духът я тласка. Тя трябва да тръгне, но вие ще я видите отново, още преди слънцето да е залязло три пъти. Дайте ми ръката си!
Тя взе десницата му, но едва й хвърли един кратък поглед. Очите й потърсиха далечината и се приковаха там с израз, сякаш пред тях се разтвориха дверите на бъдещето. После го погледна твърдо в изпълненото с очакване, усмихнато лице.
— Духът е всезнаещ, а окото на човека е слабо. Но когато духът го подсили, тогава пред него се откриват неща, които то иначе не е в състояние да съгледа. Вие не вярвате на това, което Лилга казва, и въпреки всичко то ще се изпълни. Вашата ръка е силна, размахва чука. Тя се нуждае от тази сила, за да държи по-късно скиптъра. Скиптър и чук ще бъде лозунгът на вашия живот. Вие ще сеете любов и ще жънете вражда, но пестникът ви ще се стоварва като чук върху главите на вашите врагове, а до вас…
Тя спря внезапно по средата като под въздействие на някакво неочаквано лице и улови после с бързо движение ръката на принцесата, която бе останала наблизо. След това продължи с предишния тон:
— До вас виждам ангела на вашия живот, когото сте намерил, когато сте държал чука, и който ще ви остане верен, когато носите скиптъра. По-късно ще съзнаете, че Лилга е предвещавала истината!
Тя пусна ръцете на двамата, обърна се и с няколко бързи крачки изчезна по пътеката, която водеше между ковачницата и най-близката дача на открито…
Беше вечерта на същия ден. Макс Брандауер седеше в помещението на дворцовата ковачница, което родителите му бяха предоставили за учебна стая, и опитваше да съсредоточи мислите върху една военна научна статия. Не му се удаваше, понеже те все се връщаха към днешната среща.
На първо място приковаваше неговото внимание появата на циганката. С нейното име се свързваха спомените, водещи назад до първите дни на неговото детство. Той я беше видял един-единствен път като петгодишно хлапе. Тогава тя се бе намирала във възрастта на сиромашкото лято и все пак още си беше една привлекателна личност. Внезапно тя изчезна също така бързо и неочаквано, както беше дошла, а после родителите му я бяха чакали с копнеж години наред. Днес тя отново се бе появила. Дали по маловажни причини, или за разрешаване загадките, свързани с по-раншната й поява? Кой можеше да го знае?