— Стига! — прекъсна я той строго. — Без театро! Твоят син е мъртъв. Ти никога вече няма да го видиш.
Тя се надигна.
— Тогава дзингаритата ще разкаже пред всички врати и по всички улици ще извика, че ти си бащата на нейното дете.
— Ха! За тая работа ще ти бъде попречено.
— Така ли мислиш? — Чертите й възприеха сега израз на омраза и решителност, който накара да изчезне присмеха, играещ около неговите устни. — Мислиш, че Лилга се страхува от теб и властта ти, граф Хоенег? В нейната ръка ти си като лисицата в лапите на лъвицата и една-единствена дума от нейна страна ще те отведе при смъртта и в провала.
— Аха! Ами речи я тая дума! — повели той, презрително усмихнат.
Циганката пристъпи по-близо и му нашепна:
— Тя означава: отвличане на принц!
Оня отскочи назад.
— Скитнице, ти наистина си откачена!
— Тогава чуй по-нататък!
Тя се приближи отново и му изсъска думи, които Макс не можа да разбере, понеже бяха твърде тихо изговорени. Графът из един път стана смъртноблед, той не съумя да отговори.
— Е? Ти се стремиш към трона и короната. Ръката на скитницата може да ти даде или вземе двете неща. Ще има ли тя отново сина си?
Хоенег пристъпи до прозореца и дълго гледа вторачено навън. Най-после се обърна към нея.
— Ти досега мълчала ли си?
— Да. Заклевам се в Бование.
— В такъв случай ще имаш отново сина си.
— Кога?
— Когато поискаш.
— Утре! На мен ми е известен домът, в който е приютен.
— Добре. Аз ще ти напиша една заповед до директора. Той седна и попълни един вече снабден с подпис и печат формуляр.
— Ето! При показването на този документ ще получиш достъп в психиатрията.
— Тогава остани със здраве! Аз вече никога няма да дойда.
Отговора на графа Макс не успя да долови, защото трябваше да се оттегли. Но накъде? В ходника не биваше да рискува, тъй като той бе познат на циганката и тя сигурно щеше да го настигне. Не му оставаше нищо друго, освен да се скрие под масата, чиято ниско спускаща се покривка му предлагаше надеждна закрила.
Едва се бе наместил там и двамата стъпиха в библиотечната стая.
— Сбогом завинаги! — заговори графът. — И помни, че моята власт се простира по-далеч, отколкото могат да те отнесат нозете ти!
Тя се отдалечи през тайната врата, а той се върна в кабинета си.
Дълго го слуша Макс как върви там напред-назад. После прозвуча тихо скърцане на перо. Докторът вече обмисляше дали да си върви, когато графът се надигна и влезе в библиотеката. Той се упъти към скритата врата, отвори я и заслиза по стълбите.
Много вероятно искаше да се убеди дали циганката е затворила пак прозореца и вратата. Макс подозираше какво бе писал току-що графът. Сега му се предлагаше възможност да провери дали подозрението му е правилно. Той побърза към работната стая, пристъпи до писалището и хвърли един поглед на лежащия там документ. Той съдържаше заповед до директора на държавната психиатрична клиника, да задържи, веднага щом се появи, циганката Лилга като неизлечимо умопобъркана, да не я подлага на никакъв разпит и при евентуална съпротива да прибегне към най-строги принудителни мерки. Щяло да последва по-обстойно указание.
— Мерзавец! — прошепна докторът на себе си. Чевръсто се върна в скривалището си.
Добра се тъкмо навреме до него, защото в следния миг графът влезе отново и се отправи към съседното помещение. Скоро след това се разнесе миризмата на восък за подпечатване, после се помести едно кресло и Макс чу външната врата на работната стая да се отваря и заключва. „Благородникът“ сигурно възнамеряваше да предаде заповедта на някой бърз куриер.
Сега Макс можеше да напусне неудобното си място. Той отвори тайната врата, заключи я след себе си и пипнешката заслиза по стълбите. Беше преживял едно странно приключение и стигнал долу в ходника, спря неволно поемайки дълбоко дъх. Решението му беше твърдо: Лилга трябваше да бъде спасена!
Ходникът беше препречен. Макс светна и съгледа по затварящата зидария една желязна халка. Едно силно дръпване приведе тежката врата — тя очевидно се търкаляше по ролки — в движение и младият доктор стъпи в подобното на зимник сводесто помещение под стълбището. Едно по-подробно изследване затварянето на ходника установи, че подът на галерията леко се възкачва, така че бе необходимо само едно малко побутване, за да се намести отново подвижната част от зида във фугите си.
Макс затвори ходника. Сега бе дреболия да се измъкне на открито, тъй като прозорецът притежаваше както отвътре, така и отвън въртяща се дръжка.