Когато се изкатери навън, Томас пристъпи към него.
— Слава Погу, хер доктор, че сте отново с читава кожа при мен! Вещицата отдавна изпълзя навън. Какво всъщност имаше там вътре?
— По-късно ще научиш. Дотогава обаче не разказвай никому какво се е случило днес!
— Ни на един-едничък; давам свещена клетва. Нито даже на допрата Парпара Зайденмюлер, съдържателката на „Синия орел“, която инак тряпва все пак всичко да знае…
12. В лудницата
Когато двамата се прибраха вкъщи, всичко отдавна вече тънеше в най-дълбок покой. Макс потърси стаята си, ала не можа да намери сън. Резултатът от изминалата вечер занимаваше неговите мисли и часове наред прокуждаше дрямката от клепачите му.
Още в ранно утро се надигна от постелята си. Облече се и направи една разходка в свежата утрин, за да си изясни как най-добре да постъпи в случая на циганката.
Когато пое по обратния път към къщи, беше взел решение. Да предаде случая на съда, не ставаше. Хората вероятно нямаше да повярват, а дори и да повярваха, то за графа при неговите могъщи връзки нямаше да представлява трудност да насочи процеса в своя полза и междувременно да премахне циганката от пътя си. Не, той трябваше да се обърне към своя кръстник, херцога, и да му изложи работата.
Стигнал в близост до ковачницата, насреща му прозвучаха мощни удари от чук. Пред вратата стояха няколко коня, държани от коняри в ливреите на херцога. При техния вид той ускори крачки и скоро достигна постройката.
С гръб към огъня стоеше придворният ковач, подковач и изковач на оръжия Алберт Брандауер и държеше с клещи върху наковалнята едно нажежено парче желязо. От другата й страна размахваше големия чук един мъж, чието облекло не го идентифицираше като ковач, така че искри хвърчаха наоколо.
Вярно, той носеше кожена работна престилка и беше засукал по ковашки обичай ръкавите на ризата си, ала тази риза беше шита от най-фин френски плат, а цялата останала външност доказваше, че някой опитен камердинер е изпробвал изкуството си по него.
Това беше херцогът.
Знатните господа си имат своите влечения. Има прочути монарси, които успявах да постигнат значителни неща като майстор-златари, стругари на дърво, готвачи. Петър Велики е бил дори корабен дърводелец. Всеки човек в Норланд знаеше влечението на херцога към ковашкото изкуство и всеки в столицата знаеше, че височайшият господар много редовно и сръчно упражнява това изкуство в дворцовата ковачница. Когато грижите по управлението го притиснеха понякога твърде много или по някаква друга причина почувстваше потребност да се разсее, той отиваше в ковачницата и се залавяше за чука и клещите. Висшите сановници гледаха на това с добро око, защото той после всеки път се връщаше в добро и весело настроение. Народът също обичаше да говори за това хоби, което не струваше на страната пари като слабостите на други владетели, които народът трябваше да заплаща със своята пот. Много често се бе случвало херцогът да спре при някое пътуване, каквито от време на време предприемаше из страната, пред някоя ковачница, за да размаха чука и после ухилен и със задоволство да яхне пак коня си. Малката, незначителна ковачница в предградието беше също така известна, както театъра и други прочути сгради в столицата. Рядко някой почтен провинциалист напускаше Фюрстенберг, без поне веднъж да е разгледал ковачницата на Брандауер.
И днес херцогът се беше появил още в ранни зори, за да подкове лично няколко коня от своята отлична дворцова конюшня. Калфите и чираците бе трябвало да се отдалечат и сега редом с такта от ударите на чука звучеше разговорът на двамата мъже, които външно стояха толкова отдалечени, но вътрешно пък толкова близо.
— Значи не бива да влизам в близки отношения с Дарителите на светлина, Брандауер? — попита херцогът.
— В никой случай, Ваше сиятелство! Те са за страната това, което са мишките за полето и гарваните за дървото.
— Имаш право, Брандауер — прозвуча сред ударите на чука.
— Графът иска да ги има, но аз ги желая точно толкова малко, колкото и ти. Я сложи още веднъж желязото в огъня!
Ковачът го стори и се хвана за духалото.
— И какво беше другото, което още искаше да ми кажеш? — запита херцогът, подпирайки ръка на дръжката на чука.
— Пак се шушука нещо за революция!
— Ха! Празни приказки, подклаждани от френските безделници! Аз си изпълнявам своя дълг и моят народ е доволен от мене. Виж този чук! С него сплесквам желязото. Има също и чук, под който метежът се разлита на всички страни. Какво ще кажеш за митничните търкания със Зюдерланд?