— Лъжеш, дяволите те взели! — изръмжа Томас, ядосан, че се е оставил артилеристът да му върже такава мечка. — Ти си най-пезсрамният локумджия, който съм виждал през живота си.
— Да, така стои работата — пригласи Казимир.
Едва след изтичането на един час калфите бяха извикани от майстора. Херцогът беше напуснал ковачницата в съпровод на доктора. Сега помощниците можеха да се заловят отново с обичайната си работа.
Когато Макс се върна след доста време, яздеше един вран жребец от отлична порода, взет от херцогската конюшня. Пред ковачницата той спря.
— Имаш ли пропуск за клиниката? — попита го баща му.
— Да, дори и от министерството на вътрешните работи.
— Естествено ще доведеш Лилга и сина й при нас?
— Разбира се.
Той подръпна юздите на врания и полетя в бърз галоп. Ковачът гледа след него, додето се изгуби. Никой не можеше да бъде по-горд със сина си от него.
Шосето водеше все покрай реката нагоре в планините, където на разстояние около три мили от Фюрстенберг, под малкото градче Бергщайн, пристъпваше непосредствено до брега една стръмна верига от хълмове и преминаваше там в един естествен скалист бастион. От него се възвишаваше стар замък, чиито издължени постройки сега представляваха държавната психиатрична клиника. Нейният директор Брайдинг беше бивш военен лекар, получил този доходен пост по благоволение на граф Хоенег.
Той беше станал преди няколко минути и седеше със семейството си пред обилна, подбрана закуска. Мъжът се радваше на значителна телесна обиколка и тлъстите му лъскави бузи кажи-речи си заслужаваха сравнението „дисаги“.
— Нищо ново, скъпа моя? Налей ми, моля те, още малко!
— Тази нощ дойде един пратеник от графа. Искаше непременно лично да те види. Въпреки това аз му казах, че си заминал. Ето ти кафе! Достатъчно сладко ли е?
— Точно по мярка, сърце мое! Сънят е най-важната потребност на човешкото тяло. Който го съкращава, си съкращава живота. Дай ми сега посланието!
Тя му подаде подпечатаното писмо, той разчупи печата и го прочете.
— Хм-м, ново попълнение! — рече после, сгъвайки листа. — Мъжко?
— Не, женско — някаква циганка.
— А-ха! Сигурно някоя скитница. Откъде ще бъде предадена?
— Сама ще дойде.
— Сама? Доброволно? Как е възможно?
— Ще дойде да посети сина си и ще бъде задържана.
— Кой е синът й?
— Той вече не е жив. Беше Номер единайсети от буйстващите.
По-голямата дъщеря пусна кафената лъжичка с издрънчаване в чашата и попита:
— Симпатичният хер, дето все твърдеше, бил здрав и само по лоши причини обявен за болен?
— Същият, детето ми.
— Папа, аз мисля, че той не беше побъркан, и двамата младши лекари са на съвсем същото мнение.
— Откъде го знаеш? — попита бащата изненадано.
— Чух да изричат тази забележка, без някой от тях да знае за присъствието ми.
— Двамата асистенти са още млади в професията и значи нямат компетентно съждение. Главният лекар също като мен констатира болестта, а освен това в този случай е налице и преценката на всемогъщия наш Негова светлост, която ти трябва да считаш за непогрешима. Умственото разстройство на Номер единайсети с всеки ден се изявяваше все повече и повече, пристъпите на буйства се повтаряха често и понеже нямаше как другояче да го обуздавам, освен чрез лишаване от храна и усмирителна риза, той толкова отпадна физически, че за късо време издъхна.
— Тук трябва да има някаква особена тайна, папа. Въпреки своята младост той е бил хауптман и при това син на циганка. Графът го докара, а ето че сега издава заповед и за задържане на майка му.
— Дете мое аз трябва да процедирам според убеждението, че графът и науката никога не могат да сбъркат. Семейните отношения на пациентите не ми влизат в работата.
Той се надигна и излезе да изслуша докладите. Лекарите вече стояха, въведени от слугата, в неговия кабинет. Бяха чакали повече от половин час.
— Добро утро, майне херен (драги господа) — поздрави ги снизходително. — Сядайте! Преди да приема ежедневния ви доклад, трябва да ви обърна внимание на една новост. В хода на предобеда именно ще се появи една циганка, за да посети сина си. Тази персона е безумна и веднага ще бъде задържана в някоя от килиите за буйстващи жени.
— Кой е синът? — попита главният лекар Шрам.
— Беше Номер единайсети.
Двамата асистенти си хвърлиха един многозначителен поглед, а и по лицето на главния лекар пробяга израз на изненада.