Служителят много добре знаеше защо даде този отговор. Освободеше ли циганката от пристегалките, то следваше да се очаква разбулване на работата, за която пълномощникът на херцога не биваше ни най-малкото да узнае.
— Значи ви е невъзможно да изпълните молбата ми?
— За съжаление!
— Тогава гледайте на тази моя молба като на официална заповед!
Директорът го погледна в лицето полуучудено, полуугрижено.
Имаше само един изход:
— И с тази заповед нямам право да се съобразя, хер доктор. Въобще аз мога да получавам заповеди само от началства. Екселенц ни нарежда да ви давам всяка информация, но не и да приемам заповеди от вас.
— Хубаво! Моля, прочетете и този документ!
Докторът извади второ писмо. Директорът пребледня, като прочете бегло съдържанието.
— Вие виждате, хер директор Брайдинг, че следва да ми се изпълнява всяко разпореждане; тази собственоръчна наредба на Негово сиятелство трябва да ви убеди. Не освободите ли жената веднага от ярема й, ще ви снема от длъжност.
Тази заплаха има успех. Директорът помогна на надзирателката да свали ризата и махне стягите. Едва получила малтретираната възможност да задиша отново свободно и крясъците й замлъкнаха. Но от някакво разяснение от нейна страна служителят нямаше защо да се опасява: тя изпадна в безсъзнание на пода. Само че той щеше междувременно да стигне до убеждението, че пратеникът на херцога е по-добре осведомен и от самия него.
— Преди малко говорехте за предавателните документи на пациентката, които още не сте прочел?
— Действително.
— Но вече сте ги имал в ръката си?
— Да.
— Лъжете!
— Хер доктор…
— Повтарям, вие лъжете. Моля, наредете незабавно да ги донесат!
— Аз мисля… аз се надявам, хер доктор, че… исках да кажа…
— Е, какво искахте да кажете?
— Че тези документи не притежават, наистина, точно обичайната форма…
— …а се състоят само в една заповед на граф Хоенег?
Директорът здравата се изплаши. Кой беше този млад мъж, този просто „д-р Макс Брандауер“, дето притежаваше все пак толкова далеч отиващото доверие на херцога, че заплашваше с моментално уволняване? И как е стигнал дотам, да знае за заповедта на графа?
— Така… така… е! — пропелтечи той.
— Вие ще ми я предадете тази заповед!
— Хер доктор, не мога да кажа дали все още ще се намери.
— Ще я намерите, в случай че искате да избегнете едно официално преглеждане на книжата ви. Тази жена е дошла в лудницата, за да посети сина си, нали?
— Да, така е.
— Къде се намира той?
— Почина преди няколко дена.
— Къде са неговите предавателни документи?
Директорът замълча.
— Разбирам! Тези документи сигурно са били от същото естество като тези на неговата майка. Хер директор, под ваше ръководство, изглежда, са се случили неща, които ме заставят да внеса предложение за едно строго разследване. Смятахте ли в действителност хауптман фон Валрот за човек с психическо отклонение?
— Естествено!
— Майне херен — обърна се Макс внезапно към двамата младши лекари, — моля за вашето мнение относно този пункт.
— Хер доктор…!
— Без извъртане! Питам ви в името на вашата чест и съвест дали действително сте смятали този достоен за съжаление мъж за безумен. Вашият отговор ще реши положението и бъдещето ви.
— Той не беше душевноболен, но може би стана такъв в хода на лечението — отговори по куражлията от тях.
— Това е достатъчно и напълно се съгласува с моето собствено убеждение. Хер директор, обявявам майката на хауптмана за свободна да напусне клиниката. Наредете незабавно да се погрижат за необходимите подкрепителни! Аз самият ще се постарая да намеря кола, в която тя ще ме придружи до столицата! Преди туй обаче нека видим дали е все още налице заповедта, която сте получил днес от графа по бърз куриер. За по-нататък ще се разпоредят властите, чиито директиви вие така обичате да следвате…
Късо време след това Макс напусна психиатрията и закрачи към градчето Бергщайн. Беше много възбуден и предприе разходката, за да поразсее мислите си. Коня бе подслонил временно в конюшнята на клиниката.
Пред селището пътни работници се бяха заели с ремонт на шосето. Той попита за жилището на най-близкия наемен кочияш и получи толкова ясно описание, че лесно го намери.
Завари вкъщи само жената и децата. При запитването си узна, че кочияшът е на път, но всеки миг го чакали да се върне. Макс се отказа от заявката си и тъкмо се канеше да се сбогува, когато погледът му падна върху огледалото. Под него висеше една скица с молив, която веднага ангажира вниманието му. Пристъпи по-близо и видя, че не се е измамил.