— Лилга, циганката! Как е попаднала тази рисунка тук?
— Вие познавате Лилга? — попита жената. — Ох, тя от дълго врече вече е наша благодетелка. Моят син има талант за рисуване и й направи портрета, както виси там под огледалото. Нали е доста сполучлив?
— Много сполучлив! Но кажете, мила фрау, как сте се запознали с циганката?
— Мина вече много време оттогава, може би над двайсет години. Тя беше тогава изключително видна дама и живееше при граф фон Хоенег. Това трябваше да си остане в тайна, наистина, ала все таки се разказваше по всички къщи на града, и хората съжаляваха красивата девойка, защото… ама това са неща, които навярно са ви безразлични. И тъй, моята майка беше акушерка и имаше служебен ангажимент с най-височайши дами и господа. По онова време аз бях едва отскоро задомена и живеех при нея в столичния град. И стана така, че една нощ две много знатни дами се нуждаеха от нейната помощ, а именно херцогинята и баронеса Фалкенау, която бе на гости в замъка. Двете високопоставени жени бяха далечни роднини, а баронът, когото монархът много ценеше, се намираше служебно в чужбина. Баронесата почина при раждането и понеже на мен малко преди туй си отиде първото детенце, получих малката баронеса… о-ох, исках да кажа малкия барон, за да се грижа за него, и станах негова кърмачка. Тогава красивата циганка ме посещаваше всеки ден и ето откъде произхожда нашето познанство.
Макс не подозираше каква важност ще има този къс разказ за него и неговата съдба в бъдещето.
— И Лилга по-късно пак ли ви навестяваше така често?
— Да. Ние трябваше, когато идваше, да й даваме информация за всичко, а след като си тръгнеше — да събираме за целта какви ли не сведения.
— За кого?
— За… за… ама хем бива ли да ви кажа? Най-напред за сина на дворцовия ковач Брандауер и сина на барон фон Фалкенау, после за граф Хоенег и много други господа и дами от дворянски род.
— И вие лично ги познавате всички тях?
— Не, аз не ги познавам. Моят мъж се грижеше за всичко това.
— Получаваше ли той нещо за старанията си?
Тя се усмихна.
— Можехме да бъдем много доволни. Лилга трябва още в своята младост да е притежавала много пари.
Макс се сбогува с хората и се върна в психиатрията. Само половин час след него дойде заръчаният кочияш и късо време след това купето потегли, за да откара циганката обратно в столицата. Макс Брандауер придружаваше на кон така бързо освободената хитана…
13. „Дарителите на светлина“
Беше вечерта. Старият граф фон Хоенег седеше при писалището си. Отстрани се беше наместил на едно плюшено кресло неговият син. Беседата им беше оживена, но не много приятелска.
— И колко далеч си стигнал с принцеса Аста? — попита бащата.
Синът сви рамене.
— Знаеш, папа, че към тази деликатна работа не се отнасям както в някой обикновен флирт. Един план от толкова голяма важност трябва да намери време да се развие бавно от само себе си.
— Тъй! Това с други думи все пак означава, че още дремеш точно в онази точка, от която ти наредих да излезеш, нали?
— Горе-долу е така, скъпи папа. Нашите дами, изглежда, нямат желание да жертват своите чувства за политиката или традицията. Нека предоставим значи време на сърцата им да откликнат на нашите планове.
— Време? Означава ли това, че говориш като оня офицер, който бил свикнал всяко завоевание да извършва по фланга?
— Ти забравяш, папа, че има крепости, които могат да се превземат само чрез продължителна обсада.
— Аз не мисля, че принцеса Аста от Зюдерланд спада към този вид укрепени места, изцяло да се абстрахираме от факта, че не разполагаме с времето за едно бавно изтощаване и глад. Ти си прекалено изтънчен в тая работа, което иначе в подобни истории хич не ти е маниер. „Лудия граф“, както благоволяват да те наричат в офицерските кръгове, иначе е издялкан от друго дърво. Мътните те взели с тези твои двоумения! Негово сиятелство започна да остарява, останалото едва ли е необходимо да ти обяснявам по-обстоятелствено. Известно ти е, че на успеха на този план залагам надеждите за бъдещето на нашия дом. Вече съм ти казвал неколкократно, че не мога да ти оставя много в наследство. Ние сме бедни. Голямото състояние на Хоенег се е стопило до една нищожна част следствие огромните загуби, които претърпях по море.
— И аз също така вече неколкократно съм ти казвал, папа, че не подобава на един благородник да пусне парите си да плават по вода. Благородник и търговец не си пасват. По-добре да беше инвестирал капитала ни в недвижими имоти. Тогава Черният капитан, дано го дяволите вземат, нямаше да може нищо да ни навреди. Защо навремето не си премахнал тоя циганин от света още веднага щом си го тикнал в нашата тъмница!