— Баш така стои работата. Вече четири седмици е тук.
— Познаваш ли го?
Едно подчертано кимване послужи за отговор.
— Я застани тогава срещу къщата в мрака, където няма да бъдеш видян! Аз предполагам, че той скоро ще напусне странноприемницата. Щом това стане, уведоми ме незабавно! Аз искам по-напред да поговоря и със съдържателката.
Казимир си допи бирата и напусна заведението. Сега съдържателката забеляза новия клиент и веднага се упъти към него. Тя беше позакръгленка, все още млада жена и червендалестото й лице просия от радост, когато му додаде ръка.
— Хиляди пъти добре дошъл, хер доктор! Не съм ви виждала сигурно поне от година. Къде се скитахте?
— В Италия, Франция, Англия, Холандия и тъй нататък.
— Божичко, трябва да е страшно! Аз си ценя моя „Син орел“; от него няма да се махна, докато съм жива. У дома си е пак у дома! Бива ли да ви донеса едно шишенце от най-доброто?
— Да, на първо време се нуждая от една порядъчна глътка, а после и от вас самата. Трябва ми едно сведение, по възможност на четири очи.
— На четири очи! Идете тогава в празната задна стаичка, където няма да бъдем смущавани!
— Налага се да остана тук, защото всеки миг очаквам един човек. Донесете ми виното тук, на масата до вратата!
Съдържателката се разбърза да изпълни заръката и нареди на келнера да я замести при останалите клиенти.
— От четири седмици вие имате на квартира един непознат хер — поде Макс, когато тя зае място до него, — чието име и начин на живот много бих искал да зная, без той да научи нещо за разпитването ми.
— Кого имате предвид?
— Не знам за него нищо, освен че е с дребна фигура и живее откъм фасадата.
— Аха, имате предвид господина от номер едно до четири?
— Той притежава четири стаи? В такъв случай трябва да е много богат.
— Действително, той е рентиер, плаща много добре и се казва Амброзиус Натер. Но много малко си е в жилището и често отсъства по няколко дни.
— С кого общува?
— Не мога да кажа. Той, наистина, често приема визитите на разни господа, ала аз за съжаление не ги познавам.
— Към коя класа принадлежат?
— По всички предположения към най-низшата. Вярно, неколцина имаха, макар да се движеха в цивилни дрехи, нещо несъмнено военно. Два-три пъти тук беше и един слуга на граф Хоенег. Той също се носеше цивилно, но аз все пак го разпознавах.
— Казвате, този Натер много излиза?
— Най-често само вечер.
— Кога се връща в такива случаи?
— Много късно. Усещам го, въпреки че съм му дала на разположение ключ от външната врата. Понякога…
Съдържателката се прекъсна, защото тъкмо в този миг врата се отвори и дългата фигура на Казимир се намърда вътре с възможно най-голяма бързина.
— Тръгна ли онзи?
— Да, така стои работата.
— Накъде? Надясно по улицата?
— Не, не така стои работата, а наляво.
— Тогава изпий виното ми, Казимир! Лека нощ!
— Един добър хер, нали, Казимир? — попита гостилничарката, след като Макс се беше отдалечил.
Бившият гренадир можа само да кимне. Той беше вече курдисал чашата до устата си и направи едно яко засмукване, докато я изцеди до капка.
— Ти сигурно си следил вън?
Той кимна и си наля втора чаша.
— За дребния рентиер?
С чашата отново до устата, той прояви благоволение за повторно кимване. После изля в устата толкова рядката за него напитка.
— Каква работа има той с него?
Наливайки отново, Казимир сви рамене. Дребната, чистичка съдържателка му бе грабнала сърцето, но дето сега го смущаваше в неговата наслада, ей това не му харесваше.
— Не знаеш ли, Казимир?
Той поклати глава и поднесе за трети път чашата към устата.
— Услади ли ти се виното?
Той пи и кимна с толкова преобразена физиономия, сякаш поемаше нектара на гръцките богове.
— Има си хас, та това е най-добрият ми сорт. Но докторът ми е оставил тук твърде много пари. Какво да правя? Да върна рестото по теб или… да, ще впиша излишъка, докато намине пак.
Казимир си беше налял остатъка и вече се канеше да надигне чашата, ала сега я спусна отново.
— Гръм и мълния, ама така хич не стои работата!
— Ти смяташ, че парите са твои?
Той кимна, пиейки, остави чашата на масата, прибра парите и нахлупи каскета на главата.
— Лека нощ, Бербел!
— Лека нощ, Казимир!
С горди крачки той си тръгна към къщи. Не всеки, който насочваше сега нозе към дома, беше изпил шише от най-добрата реколта от винарската изба на фрау Барбара.
Когато излезе от вратата на „Синия орел“, докторът успя да различи отдалечаващата се тъкмо в светлината на един уличен фенер фигура на дребния рентиер. За късо време беше го доближил толкова, че можеше да го държи под око.