Не бях забелязала, но цялото ми тяло трепереше. Не му отговорих. Гърлото ми се беше схванало.
— Хайде, хайде — започна да ме успокоява Джеб. — Помолих доктора, ако няма нищо против, да поеме едно дежурство. Не е нужно да се тревожиш. Докторът е почтен човек.
Докторът сънливо се усмихна.
— Няма да те нараня… Скит, нали така беше? Обещавам. Просто ще бъда на пост, докато спиш.
Прехапах устната си, но треперенето не спря. Обаче Джеб изглежда реши, че всичко беше изяснено.
— Лека нощ Скит, докторе — рече той и се отправи по коридора.
Джейми се поколеба и ме погледна с безпокойство.
— Докторът е свестен — прошепна ми той.
— Хайде, момче, късно е!
Джейми побърза да настигне Джеб.
Когато си тръгнаха, изчаках да видя дали у доктора ще настъпи някаква промяна. Обаче спокойното му изражение не се промени и той не се докосна до пушката. Изтегна дългото си тяло върху постелката, която се оказа малко къса за него. Когато легна на земята, изглеждаше много по-дребен и още по-слаб.
— Лека нощ — каза сънливо той.
Разбира се, аз не отговорих, а продължих да го наблюдавам на слабата лунна светлина. Измервах надигането и отпускането на гръдния му кош с туптенето на пулса в ушите ми. Дишането му стана по-бавно и по-дълбоко, а после той започна леко да похърква.
Може и да се преструваше, но дори и да беше така, нямаше какво да направя. Пропълзях безшумно по-навътре в стаята, докато усетих ръба на дюшека. Бях си обещала да не докосвам нищо тук, но вероятно нищо нямаше да се случи, ако се свия на кълбо в края на леглото. Подът беше груб и много твърд.
Звукът от тихото хъркане на доктора ми действаше успокоително, дори и да го правеше нарочно, за да намали безпокойството ми. Така поне знаех точно къде се намира в тъмното.
Независимо дали щях да живея, или да умра, реших, че все пак няма да е зле да легна и да поспя. Бях уморена като куче, както би казала Мелани. Затворих очи. Дюшекът беше по-мек от всичко, до което се бях докосвала тук. Отпуснах се и потънах в…
Чу се някакво леко шумолене… беше вътре в стаята при мен. Рязко отворих очи и видях една сянка между осветения от луната таван и мен. Отвън докторът продължаваше без прекъсване да похърква.
Глава 23
Изповед
Сянката беше огромна и безформена. Стоеше надвесена над мен и се поклащаше близо до лицето ми. Мисля, че поисках да изкрещя, но от гърлото ми не излезе звук, а само някакво едва чуто скимтене.
— Шшт, аз съм — прошепна Джейми. От раменете му се изтърколи нещо обемисто и тупна меко на пода. Сега вече можех да видя истинската му дребна фигура на фона на лунната светлина. Успях да поема няколко малки глътки въздух, като се държах за гърлото.
— Извинявай — прошепна той и седна в края на дюшека. — Мисля, че постъпих доста глупаво. Постарах се да не събудя доктора, а не се замислих, че мога да те изплаша. Добре ли си? — Потупа ме по глезена, защото беше най-близо до него.
— Разбирам — казах аз. Все още трудно си поемах дъх.
— Съжалявам — прошепна отново той.
— Какво правиш тук, Джейми? Не трябваше ли да си заспал?
— Затова съм тук. Нямаш представа как хърка чичо Джеб. Не можах да издържа повече.
Отговорът му не ми се стори много логичен.
— Не спиш ли обикновено с Джеб?
Джейми се прозя и се наведе, за да развърже навитата на руло постелка, която беше оставил на пода.
— Не, обикновено спя с Джаред. Той не хърка. Но на теб това ти е известно.
Така беше.
— Защо тогава не спиш в стаята на Джаред? Страх ли те е да спиш сам? — Не бих го укорила за това. Тук почти постоянно изпитвах ужас.
— Да се страхувам? — рече обидено той. — Не. Това е стаята на Джаред и моята.
— Какво? — извиках аз, едва поемайки си дъх от изненада. Джеб ме е сложил да спя в стаята на Джаред? Не можех да повярвам. Джаред щеше да ме убие. Не. Първо щеше да убие Джеб, а после и мен.
— Тази стая е и моя. И аз казах на Джеб, че можеш да се настаниш в нея.
— Джаред ще побеснее — прошепнах аз.
— Мога да правя в стаята си каквото си поискам — възрази решително Джейми, но после прехапа устни. — Няма да му казваме. Не е нужно да знае.
— Добра идея — кимнах в знак на съгласие.
— Нали няма да имаш нищо против, ако спя тук? Чичо Джеб наистина хърка много силно.
— Не, няма. Но мисля, че не трябва да го правиш.