Той се намръщи, като се опитваше да не показва, че се е почувствал засегнат.
— Защо?
— Защото тук не е безопасно. Понякога през нощта идват хора, които искат да ме видят.
Очите му се разшириха от учудване.
— Така ли?
— Джаред винаги държеше пушката готова за стрелба и те си отиваха.
— Кой?
— Не знам… понякога Кайл. Но със сигурност имаше и други, които сега са все още тук.
Той кимна.
— Това е още една причина да остана. Докторът може да има нужда от помощ.
— Джейми…
— Не съм дете, Скит. Мога да се грижа за себе си.
Очевидно спорът щеше само да го накара да упорства още повече.
— Тогава поне легни в леглото — рекох, предавайки се. — Аз ще спя на пода. Това е твоята стая.
— Не е редно. Ти си гостенка.
Тихо изсумтях.
— Не, леглото си е твое.
— Няма начин. — Той се излегна на постелката и скръсти ръце на гърдите си.
Отново се убедих, че да се спори с Джейми е погрешно. Е, това можеше да се поправи, когато заспеше. Той спеше толкова дълбоко, като умрял. Мелани можеше да го пренесе, където си поиска, след като веднъж заспи.
— Можеш да използваш възглавницата ми — каза ми той и потупа тази, която лежеше редом с него.
Въздъхнах, но пропълзях върху леглото.
— Точно така — каза одобрително той. — А сега би ли ми подхвърлила тази на Джаред?
Поколебах се дали да не измъкна възглавницата, която беше под главата ми, но той скочи, пресегна се през мен и взе другата възглавница.
Отново въздъхнах.
— Докторът не хърка толкова силно — прошепна Джейми.
— Няма да ти пречи да заспиш — заявих аз.
— Изморена ли си?
— Да.
— О!
Изчаках го да каже още нещо, но той мълчеше.
— Искаше ли да ме попиташ нещо? — рекох аз.
Той не отговори веднага, но усетих, че се колебае и затова почаках.
— Ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината?
Беше мой ред да се поколебая.
— Не знам всичко — опитах да се измъкна аз.
— Това ще го знаеш. Докато вървяхме с Джеб, той ми каза някои неща. Неща, които си е мислил, но не знам дали е прав.
Изведнъж усетих съвсем осезателно присъствието на Мелани. Джейми така шепнеше, че едва го чувах.
— Чичо Джеб мисли, че Мелани може да е още жива. Искам да кажа, вътре в теб.
Моят Джейми — въздъхна Мелани.
Не казах нищо и на двамата.
— Не знам дали е възможно да се случи. Възможно ли е? — Гласът му секна и долових, че се мъчи да не се разплаче. Не беше дете, за да плаче, а ето, че аз го докарах до сълзи вече два пъти в един и същ ден. Остра болка прониза гърдите ми. — Възможно ли е, Скит?
Кажи му. Моля те, кажи му, че го обичам.
— Защо не ми отговаряш? — сега Джейми наистина плачеше, но се опитваше да заглуши звука.
Аз се смъкнах от леглото, свих се в тясното пространство между дюшека и постелката и сложих ръка на потръпващите му гърди. Склоних глава върху косата му и почувствах топлите му сълзи върху врата си.
— Мелани още ли е жива, Скит? Кажи ми, моля те?
Той вероятно е инструмент. Старият може да го е изпратил точно за това. Джеб беше достатъчно умен, за да види колко лесно Джейми проникваше през защитните ми прегради. Вероятно търсеше потвърждение на теорията си и не се свенеше да използва момчето, за да го получи. Какво би направил той, когато се увери в тази опасна истина? Как ще използва информацията? Едва ли искаше да ми навреди по някакъв начин, но можех ли да бъда сигурна в преценката си? Човеците бяха лукави, измамни същества. Не можех да не се съмнявам в способността им да кроят и пъклени планове, само защото подобни неща бяха немислими за моя вид.
Тялото на Джейми се тресеше до мен.
Той страда — проплака Мелани. Мъчеше се без успех да се освободи от контрола ми.
Обаче не можех да хвърля вината върху нея, ако това се окажеше огромна грешка. Знаех кой говори сега.
— Тя обеща, че ще се върне, нали така? — прошепнах аз. — Някога да е нарушавала обещанията си?
Джейми ме прегърна през кръста и дълго време остана така притиснат до мен. След няколко минути прошепна:
— Обичам те, Мел.
— Тя също те обича. Толкова е щастлива, че си тук и си в безопасност.
Дълго време той не каза нищо и сълзите върху врата ми изсъхнаха, оставяйки след себе си тънка, солена следа.