— Всички ли са така? — прошепна след дълга пауза Джейми. Вече бях започнала да мисля, че е заспал. — Всички ли остават?
— Не — казах му с тъга аз. — Не, Мелани е специална.
— Тя е силна и смела.
— Много.
— Мислиш ли, че… — Той млъкна, за да подсмръкне: — Мислиш ли, че и татко е все още там?
Преглътнах, мъчейки се да разкарам буцата, стегнала гърлото ми. Не се получи.
— Не, Джейми. Не, не мисля така. Той не е като Мелани.
— Защо?
— Защото доведе Търсачите. Е, не той, а душата, която беше в него. Баща ти не би им позволил това да се случи, ако още беше там. Сестра ти така и не ми позволи да разбера къде е бунгалото, дълго време дори не ми позволи да разбера, че съществуваш. Не ме доведе тук, докато не се увери, че няма да ти навредя.
Твърде много информация. Едва когато престанах да говоря, си дадох сметка, че докторът вече не хъркаше. Не чувах шум от дишането му. Глупачка! — изругах се наум.
— О! — възкликна Джейми.
Зашепнах така близо до ухото му, че нямаше начин докторът да ме чуе.
— Да, тя е много силна.
Джейми се намръщи и напрегна слуха си, за да ме чуе, а после погледна през отвора към тъмния коридор. Изглежда беше осъзнал същото, каквото и аз, защото обърна лице към ухото ми и едва чуто прошепна:
— Защо го правиш? Защо не искаш да ни навредиш? Нали тъкмо това би трябвало да искаш?
— Не, не искам да ви навредя.
— Защо?
— Сестра ти и аз прекарахме… много време заедно. Тя сподели с мен чувствата си към теб. И аз… започнах… също да те обичам.
— И Джаред ли?
Стиснах за миг зъби, изненадана, че той толкова лесно направи връзката.
— Разбира се, че не бих искала с нещо да навредя и на Джаред.
— Той те мрази — каза Джейми, явно натъжен от този факт.
— Да. Всички ме мразят — въздъхнах аз. — Не мога да ги виня.
— Не и Джеб, нито пък аз.
— Може и да ме намразиш, ако се замислиш повече.
— Но ти дори не си била тук, когато са ни завладели. Ти не си заловила баща ми, майка ми или Мелани. Тогава си била в космоса, нали?
— Да, но аз съм това, което съм, Джейми. Правя това, което правят душите. Имала съм много домакини преди Мелани и нищо не ме е спирало да… отнема отново и отново нечий живот. Така живея.
— Мелани мрази ли те?
Замислих се за миг.
— Не толкова, колкото преди.
Не, изобщо не те мразя. Вече не.
— Казва, че вече не ме мрази — промълвих едва чуто аз.
— Как… как е тя?
— Щастлива е, че е тук. Толкова се радва да те види. Дори не я е грижа, че те ще ни убият.
Усетих под ръката си как Джейми се вцепени.
— Не могат! Не и ако Мелани е все още жива!
Ти го разстрои — запротестира Мелани. — Не трябваше да казваш това.
Няма да му е по-лесно, ако не е подготвен.
— Те няма да повярват в това, Джейми — прошепнах аз. — Ще си помислят, че просто съм те излъгала. Ще искат да ме убият още повече, ако им го кажеш. Само Търсачите лъжат.
Думата го накара да потрепери.
— Но ти не лъжеш. Знам го — заяви след малко.
Свих рамене.
— Няма да им позволя да те убият.
Гласът му, макар и тих като шепот, беше пълен с решителност. Замръзнах при мисълта, че той все повече се обвързва с тази ситуация и с мен. Сетих се за варварите, с които живееше Джейми. Дали възрастта му щеше да го предпази от тях, ако се опиташе да ме защити? Съмнявах се. Напрягах си мозъка, за да измисля как да го разубедя, без да предизвиквам упорството му.
Джейми заговори, преди да успея да кажа нещо. Изведнъж беше станал спокоен, като че ли отговорът му беше напълно ясен:
— Джаред ще измисли нещо. Винаги успява.
— Джаред също няма да ти повярва. Той ще бъде най-ядосан от всички.
— Дори и да не повярва, той ще я защитава, просто за всеки случай.
— Ще видим — рекох аз. Щях да намеря думата по-късно — тази за спор, която обаче нямаше да звучи като спор.
Джейми се умълча, мислеше. След време дишането му стана по-бавно, а устата му увисна отворена. Почаках, докато се уверя напълно, че е заспал дълбоко, прекрачих го и много внимателно го преместих от пода върху леглото. Беше по-тежък отпреди, но успях. Не се събуди. Оставих обратно възглавницата на Джаред на мястото й и се изтегнах на дюшека.
Е — казах си аз, — току-що се измъкнах от горещия тиган.