Приклекнах в тъмнината и се потопих до раменете, след което започнах да трия дрехите си със сапуна, защото според мен това щеше да е най-лесният начин те отново да станат чисти. Усещах леко парене там, където сапунът докосваше кожата ми.
Свалих насапунисаните дрехи и започнах да ги търкам под водата. След това на няколко пъти ги изплакнах, докато не остана никаква следа от потта и сълзите ми, изстисках ги и ги оставих на пода, където, според мен, бяха обувките ми. Доволна оставих парещия сапун върху скалистия под, а след това дълго плакнах тялото си така, както бях направила с дрехите.
На излизане от басейна изпитах странно чувство на облекчение, примесено със съжаление. Водата беше много приятна, както и усещането, че съм чиста. Обаче се бях уморила от непрогледния мрак и нещата, които си въобразявах, че могат да се крият в него. Намерих пипнешком сухите дрехи, навлякох ги бързо и намъкнах мокрите си крака в сухите обувки. Взех мокрите си дрехи в едната си ръка, а с два пръста на другата — сапуна и излязох навън.
Джеб се разсмя, когато ме видя как предпазливо го държа.
— Пощипва малко, нали? Опитваме се да отстраним това. — Протегна към мен ръка, хванал края на ризата си, и аз поставих сапуна в нея.
Не отговорих на въпроса му, защото не бяхме сами. Зад него стоеше мълчалива опашка — бяха петима души, всички се връщаха от работата на полето.
Иън беше пръв.
— Изглеждаш по-добре — каза ми той, но от тона му не можах да разбера дали е изненадан, или ядосан. Вдигна ръка, протегна дългите си бледи пръсти към врата ми, а аз стресната се дръпнах и той бързо я свали.
— Извинявай — рече тихо Иън.
Дали се извиняваше, че ме беше уплашил, или че беше оставил белег върху врата ми? Не можех да си представя, че се извинява за опита да ме убие. Сигурно още му се искаше да ме види мъртва. Обаче нямах намерение да попитам. Тръгнах, а Джеб ме последва.
— Денят не беше толкова лош — обади се той, докато вървяхме през тъмния коридор.
— Не толкова — промърморих аз. Не ме бяха убили, а и това беше нещо.
— Утре ще бъде дори по-добре — обеща той. — Обичам да садя и да гледам как в тези мънички семена има толкова много живот. Карат ме да чувствам, че и един такъв стар човек като мен може би все още има скрити сили в себе си. Дори и ако става само за наторяване — засмя се той на шегата си.
Когато стигнахме до голямата пещера градина, Джеб ме хвана за лакътя и ме поведе на изток, вместо на запад.
— Не се опитвай да ми кажеш, че не си гладна след това копане. Не ми е работа да изпълнявам ролята на рум сървис. Просто ще трябва да ядеш там, където ядат всички останали.
Намръщено се загледах в пода, но се оставих да ме води към кухнята. Беше хубаво, че храната, както винаги, беше една и съща, защото, ако по чудо се появеше филе миньон или нещо подобно, нямаше да мога да вкуся и една хапка. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху това да гълтам — дори ми беше неприятно да издавам този малък звук сред мъртвата тишина, настъпила при появата ми. В кухнята нямаше много хора — само десетина човека, насядали край плотовете, ядяха твърдите франзели и отпиваха от воднистата супа. Обаче аз отново станах причина всички разговори да замрат. Запитах се колко дълго можеха да продължават нещата така.
Отговорът беше точно четири дни. Толкова ми бяха нужни и да разбера какво целеше Джеб с промяната си от любезен домакин в строг надзирател.
Прекарах следващия ден след прекопаването на почвата в засяване и напояване на същата нива. Сега, за разлика от предния ден, тук работеше друга група хора. Предположих, че има някаква ротация при изпълнението на различните дейности. В тази група бяха Маги и жената с карамелената кожа, на която така и не бях научила името. През повечето време всички работеха в мълчание. Имаше нещо неестествено — беше протест срещу присъствието ми. Иън пак работеше с нас, макар да беше очевидно, че не беше негов ред и това ме обезпокои.
Отново трябваше да ям в кухнята. Там беше Джейми и той единствен нарушаваше пълната тишина. Знаех, че е твърде чувствителен, за да не забележи неловкото мълчание, но нарочно не му обръщаше внимание, като че ли единствените в помещението бяхме само аз, той и Джеб. Говореше за деня, прекаран в класа на Шарън, изфука се малко с неприятностите, които си навлякъл, че се е обаждал, без да му е дошъл редът, и се оплака от домашните, които тя му беше дала като наказание. Джеб го смъмри с половин уста. Справиха се добре в старанието си да покажат, че всичко е наред. Аз нямах актьорски способности. Когато Джеб ме попита как съм прекарала деня си, единственото, което можах да направя, беше да гледам втренчено храната си и да давам едносрични отговори. Това изглежда го натъжи, но не беше настоятелен.